— Тъмница — предположи Свалбард. Беше логично. Кърти смъкна лоста на една врата, отвори я и вдигна високо факлата си.
Вътре имаше кости, все едно че някой затворник е бил изоставен при напускането на замъка. Но в тези кости нямаше нищо човешко.
Настръхнах. Продължихме. Всички коридори прекъсваха във външните стени освен един, и той се оказа проход, залостен с четири каменни греди и странен символ, гравиран на едната.
Спомних си за друг един демон, който бе обитавал дълбините на друг древен замък и как заклинанието на Тенедос го беше изкарало да се развилнее горе. Не ми трябваха предупрежденията на Кимея, за да оставя вратата затворена, и с радост се върнах навън.
Ласлейг стоеше на входа на двора — значи останалите ми бойци бяха пристигнали.
Придърпах Кимея настрана.
— Е?
— Никак не ми харесва това място. Преди много време тук се е случило нещо ужасно и витае огромна тъга. Не долавям човешко ехо. Сякаш строителите не са били хора.
— Демони ли?
— Не бях чувала, че на демоните им трябват къщи — опита се да се пошегува тя.
— Е, да се махаме ли?
— Ти решаваш. Все пак не долавям заплаха. Но никъде другаде не съм изпитвала това чувство за мъртво. Сякаш съществото е умряло преди хиляда години и продължава да умира безкрайно дълго — поклати глава. — Знам, че звучи безсмислено.
Много се колебаех, но скоро щеше да се стъмни. Една нощ нямаше чак толкова да ни навреди.
Заповядах да поставят рампата на място и тя се хлъзна с лекота — сякаш бе направена от пемза, но много здрава. Гледах внимателно конете и мулетата, докато ги вкарваха, защото вярвам, че животните могат да усещат разни неща по-добре от хората, дори свръхестествени. Но никое не изглеждаше изнервено и сякаш бяха дори доволни, че ще се скрият от дъжда.
Събрах хората и им казах да заемат стаи на отделения по четирима, в бойна готовност. Назначих охрана и пуснах тези, които искат да се измият, да се върнат до поточето край пътя, на една трета левга. На други наредих да съберат дърва за огньовете.
Сготвихме и се нахранихме, после отново събрах всички.
— Никой от вас още не знае за какво се писахте доброволци, но не е нужен новобрански мозък, за да разберете, че сме дошли да съдерем малко майсирска кожа. Искам да ударим кучите синове — тук, там, навсякъде. Да ги разкатаем, да ги уплашим, та да си разкарват задниците оттук.
— Искам да станат като човек, дето се спъва из гората, хапят го гадини, дерат го трънливи храсти, човек толкова побъркан, че не може да мисли — продължих. — Щом се промени времето, ще тръгнат на север, към нас, към Никиас. Когато стигнат в Кальо, искам да са готови за смъртния удар.
— Някой от вас виждал ли е как улулица грабва някое хубаво зайче точно на разсъмване и каца някъде да си похапне? — огледах ги. — После я вижда ято врани и почват да я кълват, докато не я побъркат. Скоро тя си казва: „Майната му на проклетия заек“ и отлита в гората, а враните се гощават сладко.
Добре се посмяха.
— Ние сме враните. Майсирците са улулицата. Искам им задника… пардон, заека.
Изчаках, докато смехът спре.
— Но помнете още нещо. От време на време някоя врана става твърде храбра и улулицата й откъсва гърлото.
Тишината се спусна като тежка завеса.
— Разбирате ме много добре. Не се ебавайте, за да не станете оная врана. Или мен да ме направите врана. Тук сме, за да накараме други копелета да мрат за отечеството си, не ние.
— Сега се прибирайте по стаите — наредих. — Утре се стягаме. Почистете оръжията, погрижете се за конете, поспете и бъдете готови за тръгване по команда. Излезем ли навън, искам да съберем повече зайци, отколкото сте виждали досега накуп!
Подсилих охраната не толкова заради външни натрапници, колкото заради самия замък.
Кутулу зае стая до моята, Кимея — следващата. Свалбард и Кърти настояха да спят пред прага ми, колкото и да ги убеждавах да си вземат стая и че няма от какво да се безпокоят.
Около час разглеждах картата и съставях плана си за другия ден. Реших, че е добър, после ми се доспа. Все още се чувствах някак неловко — не застрашен, по-скоро все едно, че съм в дома на човек, когото не обичам, но нито ми е приятел, нито враг… засега.
Легнах на каменния под — студен, но не колкото калта навън, угасих свещите и заспах моментално.
Сънувах и сънят ми беше странен.