Не бях нито бог, нито демон, нито човешко същество. Притежавах огромна мощ и можех да променям самото естество на материята. Бях над доброто и злото и с това оскърбявах по-велики сили, по-велики същества.
Бях в изгнание с много други създания, не съвсем семейство, но повече от приятели, на безкрайно далечен свят, където всичко беше грозно, странно, зелено.
Построих тази кула. И продължих с науките си. Правех великите си заклинания. Трябваха ми слуги и затова сътворих, а може би доведох от другаде по-малки същества, бледи, ужасни на вид, жалки с това, че са затворени само в едно тяло и в краткото си съществуване.
Мина време и закопнях отново за сила и власт. Посягах към старите селения, кроях заговори, използвах всичко за своята цел, дори и най-близките ми същества.
Ударен бях в гръб, от най-доверения ми. Докато лежах и умирах, осъзнах, че бях влагал цялата си мощ за нищо, мъчел съм се да уловя нещо несъществено, а най-сетне се бях отказал, за да умра.
Оставен бях да почивам в недрата на тази кула, другите като мен се спасиха или бяха върнати там, откъдето бяхме дошли, а онези ужасни същества, които ни служеха, побягнаха в дивата пустош.
Бях мъртъв и същевременно продължавах да умирам векове и векове, сам на този чужд свят…
… и се събудих, изтерзан от скръб.
Дълго седях потресен, после се облякох, запасах меча и излязох. Кърти дремеше до една от стените; сепна се и отвори очи.
— Стой тук — постарах се да го успокоя. — Просто ще изляза на чист въздух.
Качих се до покрива. Беше студено и облачно, но поне дъждът беше спрял.
Часовите отдадоха чест. Отвърнах на поздрава, но не им проговорих. Загледах се надолу в тъмното, само тук-там с по някоя светлинка в този късен час. После забелязах още една фигура до стената.
Беше Кимея. Исках да я поздравя весело — толкова близо до битката никой не биваше да научи за нелогичното ми безпокойство, — но видях, че плаче.
— Какво има?
— Нищо. Няма значение. Глупава съм.
Изчаках.
— Просто сънувах много глупав сън.
— И аз.
— За това място ли?
— Да.
— Разкажи ми го.
Никога не съм вярвал, че сънищата значат кой знае какво, и винаги съм се отегчавал, когато някои се разприказват надълго и широко за сънищата си и колко са важни. Но послушах Кимея. Докато говорех, тя кимаше.
— Сънувала си същия сън?
— Почти до най-малката подробност.
— Това място… Тук онзи… по дяволите, дори не знам какъв е бил… той го е построил това, нали?
— Така мисля.
— Откога е тогава?
— Толкова старо, колкото може да е. По-старо дори.
Потръпнах. След това ми хрумна нещо още по-ужасно.
— Онези малки същества, които той… или то… е сътворил, или довел отнякъде. Ние ли сме били това? От това ли сме произлезли?
— Не знам — отвърна Кимея. — Надявам се, че не.
— Изоставените лакейчета на един деградирал бог — стори ми се чак смешно. — Значи няма нито Умар Създателя, нито Айрису Съхранителя, нито Сайонджи?
— Не бъди сигурен. Навярно нашият чародей, или демон… ако изобщо е съществувал, е един от тези, които наричаме богове.
— Мисля, че знам как можем да разберем.
— Искаш да отворим онази крипта? Не, Дамастес. Това ще ме подлуди.
— Добре. Както се казва, може да съм луд, но не съм и шантав.
Постояхме известно време мълчаливи, студеният нощен вятър ни биеше в лицата. Тъгата бавно се отцеди.
— Този сън за мен беше може би по-лош, по-тежък, отколкото за теб — промълви тя.
— Защо?
— Защото съм зачената от слабините на магьосник — отвърна тя с горчивина. — Мога да почувствам какво си е мислело съществото. Знам цената на магическата сила. И това, на което са готови някои хора, за да я добият.
Заподбирах внимателно думите си:
— Искаш да кажеш… като заговора на баща ти ландграф Амбойна срещу Тенедос?
Устните й се стегнаха.
— Смяташ, че заговорът е най-тежкият грях, въобразим за магьосниците, когато се домогват до всемогъщество? Дамастес, ти си много наивен човек.
Завъртя се, почти затича към рампата и се скри.
Можех да й отвърна: „Не съм. Знам, че са много по-лоши, поне в моите очи. Тенедос бе готов да предаде всичките си предишни идеали, страната си, народа си, за да утоли жаждата за кръв на демона, за който си въобразяваше, че му служи, докато всъщност той бе негов слуга.“