Встрани имаше група войници, един калстор им крещеше, но падна със стрелата на Кърти в корема му и войниците се разбягаха, останали без сержанта, който да ги стегне и да ги поведе на бой.
Пробивахме през лагера към същинската ми цел, един от продоволствените складове, пълен не знам с какво, засякохме насмолените платнища и захвърляхме още огнени пръчки. Имаше ограда и конят ми я прескочи. Друг се спъна, трима души изхвърчаха от седлата в бъркотията, други отзад ги издърпаха и продължихме през откритото поле.
Свихме наляво и продължихме в кръг обратно, през нов лагер. Из долината светнаха огньове, вече не от нашите пожари, а от лампите в щабовете със събуждащите се офицери.
Ревнаха отново тръби, забавихме до ходом, пехотата с мулетата догони кавалеристите и ударихме майсирците, както се спъваха сънени в окопите си, без да знаят кой ги напада и откъде. Опустошавахме яростно всичко по пътя си.
Преброих десет обръщания на часовника, заповядах да свирят отбой и поехме назад, откъдето бяхме дошли.
Много се бяхме задържали, или поне така изглеждаше за майсирците, защото след нас идваха конници, много повече от моите сто и петдесет. Побягнахме в пълен галоп, като се направихме на ужасно уплашени, и майсирците продължиха да ни гонят. В този момент Кимея хвърли второто си заклинание, което трябваше да им внуши увереност.
Продължихме през малкия проход отвъд окопите все едно, че ни гонят демони, спряхме и обърнахме.
Частта, оставена в засада, се надигна от двете страни на пътеката. По скупчените конници забръмчаха стрели и засвистяха копия.
Врязахме се в тях, задната част запуши прохода и се развихри неописуем ад. После майсирците успяха да пробият и побягнаха към окопите си.
— По конете! — извиках запъхтян.
— Имаме пленник! Офицер!
— Мятайте го на някое муле и да тръгваме! Проклетата им армия ей сега ще дойде.
Препуснахме назад, с Кимея в тила, за да хвърля заклинания за заблуда, че сме свърнали през този брод или в онази гора. Два пъти спряхме, след като прекосихме вода, и тя направи нови магии, за да обърка преследвачите ни.
Но съгледвачите ми по хълмовете не виждаха никакво преследване. Спомних си, че майсирците можеха да са или много опасен, или ужасно глупав враг.
Кимея ме настигна. Беше задъхана, със зачервени от вятъра и поройния дъжд страни.
— Значи това е войната?
— Това е. Когато си на печелившата страна. Много е курвенско, когато на теб ти устроят засада.
— И в двата случая не ми харесва много.
Погрешно бях разбрал изражението й. Но странно, с това, че мразеше войната, ми хареса повече.
— Човек не е длъжен да му харесва. Достатъчно е да е добър.
Тя кимна разбиращо и изостана назад. Обърках се още повече.
Пленникът отвори очи и се надигна. Затърка ребра и изсумтя:
— Не стига, че въздуха ми изкарахте, ами ме сплескахте на това тъпо магаре.
Подадох му чаша вино. Пресуши я и ме изгледа ядосано.
— Трябваше да се сетя, че си ти. Кучи син.
Погледна Йонджи.
— И ти. Много тъпи кучи синове.
— Откога си станал толкова адски смотан, че да те хванат? — подигра го Йонджи. — Ако ми беше яздил така на границата, щях да те убия преди десет години.
— Ако яздех така на границата, щях да съм си го заслужил. Я дай още вино, разбойнико и бивш крал, и престани да злорадстваш.
Понечи да стане, но краката му поддадоха. Задържах го и му помогнах да се изправи.
— Благодаря ти, Дамастес а̀ Симабю. Жалко, че не те убих, когато те гонехме през границата, вместо да си играя на благородство. Мамка му! Май си станал повече негарет от мене.
Беше джедаз Факет Бакр, водачът на негаретите, който ме беше посрещнал на границата на Майсир и ме бе придружил до Осви. Бяхме яздили заедно, бяхме ловували, риба бяхме ловили и често пъти със завист си бях мислил за живота му.
— Съвсем нормално е, че хванахме точно теб. Винаги си държал да препускаш в челото.
Беше си самата истина. И разбира се, беше съвсем логично тези полуконе-полухора да ни подгонят първи, а Бакр и хората му да са най-първи от първите.
— Малко ги поизпреварих този път.
— Малко ги изпревари — съгласих се.
— От толкова време се бия с глупаци, че съм станал небрежен. Пропуснах, че някой с поне мъничко мозък може да ми заложи капан — Бакр въздъхна. — Ако сте решили да ме убиете, няма да възразя чак толкова. Май остарявам и оглупявам, твърде стар съм да си водя хората.