Помислих си да я попитам какво ще стане, ако майсирците я открият, но и двамата знаехме отговора. Щеше да е ужасно и най-доброто, на което можеше да се надява, щеше да е бързата смърт. И ми хрумна нещо мрачно.
— Добре — Кимея и Кутулу ме погледнаха изненадано. — Можеш да дойдеш. Но ще има и пети. Кърти. И ще му заповядам да не позволи никой от вас двамата да бъде заловен жив.
— Самата аз бездруго няма да го допусна — отвърна тя. — Но мисля, че няма да е зле някой да ми пази гърба, докато мърморя глупости и махам с ръце. Какви са шансовете ни за успех?
Помислих и отговорих честно:
— Едно на двайсет… Не, едно на десет.
— По-добре от някои други случаи, които знам — каза Кутулу.
— По-добре от повечето, които съм виждала — съгласи се Кимея.
Кутулу ме изгледа, облиза устни, понечи да каже нещо, после ги стисна и бързо излезе.
— Този човек те харесва… дори може би те обича — каза Кимея. — Не в сексуален смисъл.
Помислих си да й кажа за някогашната преданост на Кутулу към Тенедос и как императорът бе изменил на тази обич, но си замълчах. Кимея понечи да си тръгне, но спря и се обърна.
— Долавям… чувствам… нещо странно в тази твоя идея. За теб това не е само маневра или тактика. Нали?
— Да.
— Мразиш Байран.
— Да.
— Мисля, че трябва да знам защо. Не от любопитство, а защото трябва да прикрия тези чувства с магията си, иначе врагът ще ги усети много лесно.
Поех си дъх. Принуден бях отново да разкажа историята си.
— Седни.
Отне ми много по-малко време, отколкото мислех, защото пропуснах подробностите. Кимея бе запозната с вида на заклинанието, с което азазът ме бе омагьосал, макар и да не знаеше как точно се прави. И разказът не се оказа толкова болезнен като преди. Може би с времето убийството на Карджан бе престанало да ми тежи толкова, или дългият процес на самоопрощение беше подействал.
Когато свърших, почти бях изпил голямото тенекиено канче с вода и почти ми се искаше глътка вино. Не можех да погледна Кимея и не знаех дали ме гледа.
— Казах, че усетих нещо — промълви тя. — Но не толкова ужасно.
Чак тогава вдигнах очи към лицето й — беше пребледняло от гняв.
— Какво чудовище е! — каза тя.
— Всъщност не е. Той просто е крал. Като всеки друг, който няма пред кого да отговаря, няма нищо над себе си освен присъдата на боговете, когато умре. А знае ли човек дали те изобщо съществуват?
— Съществуват. Вярвам в тях.
— За себе си не съм сигурен. Вече не.
Тя тръгна към вратата. Опитах се да приключа разговора с шега.
— Усетила си нещо, а? Мъжът, който се влюби в теб, трябва да внимава да ти е верен. Иначе всяка измяна ще го обрече на несподелени чувства.
Тя спря, но не се обърна.
— Мъжът, когото аз избера, никога няма да погледне друга жена. Ще го направя толкова щастлив, че няма да има нито време, нито сили за друга!
Постарах се да не реагирам, но се боя, че се усмихнах. Тя направи още една крачка и пак спря, пак без да се обръща.
— Толкова арогантно ли прозвуча, колкото си мисля?
— Боя се, че да.
— По дяволите — засмя се Кимея. — Не можах да се измъкна с достойнство.
— И аз никога не съм успявал — отвърнах и също се засмях.
Странен смях за двама, които след няколко дни най-вероятно щяха да умрат по най-неприятния начин.
Стратегията ми беше съвсем проста: ако успеехме да убием крал Байран, какво щяха да направят останалите му вече без водач армии? Видял бях под какъв здрав контрол ги държат във война и как ако се премахнеше командването, майсирските воини се мятаха като пилци с откъснати глави.
Според това, което ми разказа Бакр, това нашествие не беше популярно — само кралят държеше на него. Без Байран…
Кимея попита как — в случай че успеем или в случай че ни разкрият — смятам да се измъкнем от майсирските лагери.
Нямах кой знае какъв план, освен да поровя по картата за възможни пътища, затова отвърнах:
— Хитростта и страхът ми ще ми предложат изход в подходящия момент. Надявам се.
— Явно ти трябва магьосница — отсече тя. — Или бавачка. Погледни се. Защо да не можем да се измъкнем по същия път, по който ще влезем?