Помислих… Рекох си, дано не е свръхчувствителна, но все пак наредих да отведат тримата до потока под замъка и да ги вържат за дърветата.
Заповядах на колоната да спре, когато минахме покрай тях, и се приближих до Бакр. Другите двама майсирци бяха пребледнели от страх — явно бяха убедени, че ще ги заколя веднага, вместо да им оставя и най-малка възможност да се спасят.
Бакр подръпна въжетата, с които беше вързан.
— Сигурен ли си, че твоята вещица, невраидата ти, не греши?
— Надявам се. Но ако е сгрешила, ще се върна тук в мирно време и ще принеса жертви над костите ти.
— Не ми се прави на много умен, шъм а̀ Симабю. Но искам да ти благодаря, че се отнесе с такова уважение към мен. Е, не ми предложи жена. Аз щях да ти дам.
— Нямах подръка — ухилих се. — Ужасно съжалявам.
— Ще ти го простя. Но нека да те попитам нещо. Спомена за мирно време. Какво ще правиш в мирно време?
— Не очаквам да доживея дотогава — отвърнах сериозно.
— Я стига бе, човек! Я вдигни глава! Да речем, че успееш. Тогава какво?
Поклатих глава — нищо не ми хрумна.
— Типичен войник — каза Бакр. — Що не се прехвърлиш през границата? Макар че Айрису само знае как ще изглеждат границите, щом битките свършат, а се съмнявам дали и той е сигурен.
— Какво, да стана негарет ли?
— Естествено. Ще си измислиш друго име и никой в Джарра няма и пет пари да дава кой си всъщност. Влизаш в моя ланкс за година, примерно две, после ще ти дам твой ланкс, като се съберем на риет. И ще си свободен като мен. Няма да отговаряш пред никого, освен пред боговете и пред себе си, като се погледнеш в огледалото. Доведи си магьосничката и се оженете, ако искаш. Хубава е и като че ли няма нищо против да живее като животно. Е? Не е ли привлекателно предложението ми?
Хрумнаха ми няколко възможни отговора, но конят ми запристъпва нетърпеливо.
Отдадох му чест, без да отговоря, и продължих към колоната и към майсирците.
Радвах се, че Кимея не беше чула последните му думи. Подозирах, че щеше да се ядоса, че някакъв глупак си въобразява, че може да има нещо общо с човек, който не е нейният тип.
След което се зачудих на самия себе си, че изобщо мисля за нея.
Началото на стария път се оказа обрасло с храсти и ни трябваха доста усилия, докато се проврем през тях. След това обаче отъпканият път беше чист и поехме по него в колона по двама.
На около три левги в тила на майсирците спряхме.
Кимея слезе от коня си, нарисува някакви фигури по земята и поръси сухи билки.
— Имат наблюдатели — каза тя, след като привърши. — Но все едно че са на билото на хълм: поглеждат насам-натам и засега не виждат нищо, струва ми се. Не усетих никаква тревога. Интересно, майсирците досега не направиха нито една от големите магии, за които ми разправя. Може би само азазът, за който ми каза, е притежавал такъв могъщ талант, или се е отървал от даровитите и е включил в корпуса си само бездарници. Но това е само хипотеза. Истинският проблем с магията им според мен е в това, че прибягват до билки и други неща, които са си донесли от Майсир. Затова заклинанията им не са толкова действени, колкото ако се правеха с местен материал. А и се чувстват малко неуверени на чужда земя. Великата магия изисква голяма арогантност, защото налагаш волята си над упорита материя. И още по-упорити хора и демони.
— А освен това може би го правят механично, както ми разправя, че правели всичко — цвиленето на един от конете я прекъсна и Кимея се намръщи. — Много се разбъбрих, нали? Защото ме е страх.
— Кой не го е страх? Да тръгваме.
Тя се усмихна криво и изпитах внезапното, странно желание да я целуна.
Кимея ме погледна за миг, сякаш очакваше нещо. После се качи отново на седлото. Изпратих челния патрул по фланговете, докато излезем на новия път, и подкарахме.
Яздехме нагло, с двама ездачи в челото, с високо вдигнати пики, с вързани на тях парчета плат, като знамена. Приличахме на отряд негарети или на лека кавалерия, връщаща се от разузнаване — така поне се надявах.
Веднъж ни спря пост, ревнах им нещо неразбрано на майсирски и мисля, че това се оказа достатъчно, защото не стреляха по нас, нито вдигнаха тревога.
Навлязохме в центъра на долината и поехме към няколкото полеви конюшни за резервни коне, които изглеждаха леко охранявани, поне в Зрящата купа.
Зад загражденията имаше шатри, празни в момента, доколкото можехме да преценим, а зад тях беше имението, реквизирано за крал Байран.