Канех се да заповядам тръс, когато предният ездач изведнъж спря. Ако не яздехме в разтеглен строй, щяхме да изпопадаме един връз друг като наредени камъчета, бутнати от детски пръст.
В последните часове, след като съгледвачите се бяха изтеглили през фронтовите линии, някой бе вдигнал на пътя дървена барикада, с бодливи храсти отгоре.
Защо беше това неочаквано заграждение? Дали не бяха разбрали, че идваме, и не ни бяха подготвили засада? Ако беше така, значи бе поставена лошо — трябваше да ни оставят да влезем слепешком в мъртвата зона, преди капанът да щракне. Заповядах:
— Четирима с въжета. Отстранете я.
Барикадата бе издърпана бързо. Покрай главата ми не звъннаха стрели и продължихме.
Дадох сигнал за тръс и конете поеха нетърпеливо, сякаш и те като хората бързаха час по-скоро неизвестното да свърши.
Стоборът беше точно пред нас и по заповед хората ми извадиха първата от двете торбички, които държаха под куртките си на сухо.
Кимея беше използвала заклинания за влияние и подобие. Трима-четирима от хората ми можеха да свирят на дървени свирки и бяхме пратили патрул на обраслия с върби речен бряг, за да донесат пръчки. Всяка от свирките бе омагьосана, после ги нарязаха на парчета и същия следобед всяко късче бе покрито с трето заклинание, тъй че второто да се задейства, щом се докоснат до вода.
Късчетата полетяха през стобора, в калта под конските копита, и щом паднаха, засвириха, но не с обичайния весел звук, а с пронизителен грак — като уплашено ято гарвани, само че по-силно и кресливо.
Конете заритаха от страх, зацвилиха и се задърпаха от коневръзите. Гракът се усили, животните изпаднаха в паника, закъсаха въжета и затичаха като обезумели. Мразех това — обичам конете повече от хората, — но и аз хвърлих торбичката си с другите.
Препуснахме в галоп към шатрите, извиках отново и хвърлихме вторите пакети, със запалителните пръчки.
— Кутулу, поеми командата! — изревах, отделих четиримата с мен и препуснахме в бесен галоп покрай редицата шатри, далече от врявата и безумието, докато щурмоваците ми сечаха откос през майсирците. Врагът се оказа малко по-бдителен този път, но като че ли все още се заблуждаваше, че няма да дръзнем да щурмуваме в ядрото на бойния лагер. Само двама притичаха да ни спрат и бяха посечени на място.
Имението на Байран беше пред нас и препуснахме към него. Беше заобиколено от каменна стена, бяла като сградите вътре. Смъкнахме се от седлата, награбихме екипировката си и плеснахме конете по шиите. Те изцвилиха на инат, плеснахме ги още веднъж и този път побягнаха.
На двеста крачки от двете ни страни се намираха портите и чух виковете на стражата.
— Хайде! — заповядах и Кимея с Кърти затичаха назад към шатрите. Стори ми се — може би съм се надявал, — че за миг тя ме погледна през рамо.
Използвах шепата на Свалбард за стъпало и се надигнах върху стената. Нямаше стъклени парчета или железни остриета — Ърей беше съвсем мирна провинция, преди да дойдат вълците. Опрях се, подадох ръка на Йонджи, той се издърпа и скочи долу. Свалбард опря ботуш на стената, изкатери се и двамата също се озовахме вътре.
Огледах за миг, да си припомня плана на чифлика. От двете ми страни се извиваше в дъга главният входен път, от едната порта до другата, средата на дъгата беше пред входа на главната сграда. Отпред, на около една трета левга, се простираше неожънато житно поле, после — нещо като кладенци, след това — декоративната градина пред имението. Вляво, на изток, имаше плодни дървета и лозя след тях. Вдясно, на запад, имаше други нивя, а след тях бяха конюшните, пристройки от едната страна. До главната сграда бяха дългите бараки за работниците, после — овощни градини и още ниви, до задната стена на имението.
Шумът от битката заглъхваше — ударната ми част се изтегляше.
Йонджи се беше присвил на няколко крачки от мен — малко по-черно петно сред нощния мрак. Приближих се и драснах питанка във въздуха.
— Изорали са полето около стената — прошепна той. — Може да е за посев, или да личат стъпките. Води, аз ще ги залича.
Тръгнах бавно, ниско приведен, към нивата. Свалбард стъпваше в дирите ми, а Йонджи в тила заглаждаше стъпките ни в рохкавата пръст.
Няколко пъти замръзвахме на място, щом някой конник със запален фенер препуснеше през портата към голямата сграда, явно за да съобщи за набега. Стигнахме до житото и Йонджи поведе — показваше ни как бързо да се движим между редовете, да оправяме класовете, които докоснем, и да притичваме на зигзаг така, че следата ни да остане незабелязана от наблюдател — било от някое дърво, от покрив или с магия.