Трябваше да се придвижим бързо, преди да е настъпила зората — иначе щяхме да оставим съвсем видима следа в росата.
Надявах се скоро да сме на позиция отвъд нивата, да се скрием някъде в градината и да изчакаме пристигането на крал Байран до час-два.
Бяхме изминали две трети от пътя, когато дойде бедата.
През последните два дни не бях посмял да пратим магията на Кимея над района.
През това време бяха започнали да жънат.
Между нас и потъналата в мрак градина пред главната сграда имаше няколкостотин крачки голо стърнище.
Но не беше чак толкова тъмно, че да не видя майсирските стражи пред нас.
Помислих дали да не тръгнем косо през житото към входния път и да опитаме с изстрел, когато Байран се появи. Но щеше да е прекалено далече, а и Байран сигурно щеше да е в карета. Щяха просто да ни убият, без да постигнем нищо.
Йонджи и Свалбард изчакваха. Сигурно мислеха, че ще се откажа. Смъкнах се на земята и запълзях — бавно, без да забравям, че нощта съвсем скоро ще свърши.
Само след десетина разтега умирах от болки. Мускулите ми не бяха привикнали с това странно упражнение, стърнището бодеше дланите ми. Продължихме да пълзим, а нощният мрак се разсейваше и светът посивяваше.
Пълзях, Йонджи и Свалбард също пълзяха след мен. Коляно и длан нагоре, после другото, натискаш с юмрук — и пак така.
Мрачното утро настъпи и зашиба студен вятър. Прогизнал бях от мократа земя и исках да спра, за да отдъхна, но знаех, че не бива.
Ръката ми се придвижи напред и нещо изсъска.
Вкамених се и зяпнах зеленото змийче. Беше дълго не повече от лакът, но знаех колко смъртно опасна усойница е. Езикът й се стрелкаше — може би в тревога, или защото просто така усещаше околната си среда. Зад мен не последва движение — с годините Йонджи и Свалбард се бяха научили да не оспорват никога движенията на водещия патрула, колкото и да са странни.
Змийската уста се отвори още повече, белите зъбки блеснаха. Не помръдвах, дори не дишах.
Змията се плъзна напред, по ръката ми, и нервите ми писнаха. Тя пропълзя по хълбока ми, после се обърна и се отдалечи на зигзаг в стърнището.
Дъхът ми излезе хриплив. Колко ли го бях таил — миг, месец, година?
Изведнъж се разтреперих неудържимо. След няколко мига обаче се успокоих и отново запълзях напред.
Къде ли беше в този момент крал Байран? Сигурно му бяха съобщили за набега и беше тръгнал към долината. Освен ако не беше свикнал вече с ужилванията ми и не си правеше повече труд да се съветва с командирите си или да ги ругае.
Не знаех. И нищо друго не ми оставаше, освен да пълзя напред.
Чухме гласове — резки команди на майсирски и по-тихи, които не успях да различа. Не знаех какво става, притиснах се съвсем ниско и останах неподвижен.
Чух стъпки, погледнах настрани и видях двама майсирски войници, извисили се като великани на по-малко от десет стъпки от мен. Бърбореха си за набега и как единият от тях за малко щял да улучи един от разбойниците — стрелял поне, пък може и да бил ударил някого, макар да чул, че враговете дали само една-две жертви.
— Като шибани призраци са — изръмжа другият. — Изобщо не мисля, че са пред нас. Според мен се крият тук, в долината, в тайни пещери и цялата ни магия гледа в грешна посока.
— Пещери, как не — изсумтя първият. — Затова гледам как се натискаш всеки ден за външните патрули, щото там ги няма и е безопасно.
— Казах какво мисля — изръмжа другият. — И не съм по-голям глупак от теб, да се натискам за доброволец.
— Редно си е личните гвардейци на краля да ходят да ги трепят в тия шибани патрули — съгласи се другият, но вече бяха подминали и повече не чух.
Приближиха се други гласове и този път веднага усетих, че говорят на ърейски диалект. Бяха съвсем близо, после едно босо стъпало стъпи върху ръката ми. Погледнах нагоре и за малко не скочих на крака, зяпнал в слисаните очи на момчето — не повече от десетгодишно. Беше дрипаво и държеше сърп. Едно от ратайчетата, жънещи житото под майсирска охрана.
Другата ми ръка се плъзна към камата. Можех да скоча като змията, която замалко не ме захапа, да го смъкна в стърнището и да го убия, без да има време да извика и да окаже съпротива. После щях или да побягна назад, или да продължа, с надеждата, че ще намерят тялото му чак след няколко часа.