Но не го направих. Вгледах се в очите му и прошепнах:
— Ние се бием за Нуманция.
Момчето ме гледаше объркано.
— Иди си. Не донасяй за нас, моля те. Ние сме нуманцийски войници. С тайна задача.
Отново нищо. После хлапакът бавно ме заобиколи, без да откъсва очите си от мен, в очакване на смъртта. Бях сигурен, че ще побегне и ще закрещи, но не го направи. Отстъпи заднешком, после се обърна и продължи по пътя си.
Лежах на хълбок, гледах го и видях, че Йонджи и Свалбард са спрели и ме гледат, в очакване на заповед.
Посочих напред. Към къщата.
Йонджи ми се озъби, но се подчини и продължихме да пълзим, да напрягаме изтерзаните си мускули и да чакаме всеки миг пазачите да се развикат.
Стигнахме до края на грубо ожънатата нива. Пред нас имаше три артезиански кладенеца, чух клокоченето на водата, бълбукането й от ръба на тухлените стени и усетих колко е пресъхнало гърлото ми. Огледах за пазачите, но нямаше никого. Или бяха излезли с жътварите, или градината на имението се пазеше само нощем.
Надигнах се и притичах приведен като скална маймуна, с ръце почти опиращи земята, а до тухления зид отново се смъкнах долу. Йонджи и Свалбард се озоваха до мен и за миг изоставихме всякаква предпазливост, шепите ни гребнаха и устата ми се напълни с най-сладката вода, която съм пил през живота си.
Но това бе само за миг, а после бързо се шмугнахме в градината, по пътечките, лъкатушещи през високите храсти, доскоро грижливо подрязвани, но сега — занемарени. Все още можеше да се разпознаят фигурите на дракони, лъвове и слонове; други бяха или неподкастрени, или представляваха непознати ми фантастични зверове. Всички бяха вечнозелени и предлагаха добро прикритие.
Скрихме се и не ни остана нищо, освен да се молим момчето да не премисли.
Измина час, после още един, и вече бях сигурен, че Байран няма да излезе и че всичко е било напразно, когато около къщата се разшетаха стражи, офицери зареваха команди, мъжете се строиха и замаршируваха към входа на имението. На място, стегнати мирно, останаха двама… не, четирима; още толкова офицери крачеха нервно наоколо.
Промъкнахме се между храстите, по-близо до сградата. Каретата на Байран щеше да спре точно пред нас, той щеше да слезе и да се качи по стъпалата, за да влезе.
В този миг трябваше да стреляме и да го убием.
Изпънахме лъковете, заредихме стрелите. Както бях учен, задишах дълбоко, за да се успокоя. Изпънах ръката си. Стискаше здраво и не трепереше.
Зачаткаха копита и конният отряд се появи на завоя. След него идваха три впряга, единият с пищна украса, теглен от шест еднакви дорести коня, другите два — обикновени фургони.
Каретата спря на петдесет стъпки от нас. Лъковете ни се надигнаха.
Вратата бавно се отвори и навън пристъпи загърната в наметало фигура.
Лъковете ни бяха изпънати, стрелите — насочени в крал Байран.
Точно в този миг, малко преди да пуснем тетивите, един от кралските лакеи скочи от капрата на коларя, точно между нас и целта.
Свалбард неволно изръмжа, като лъв, излъган от плячката си. Потърсих възможност да стрелям, каквато и да е, колкото и нищожна да е. Виждах отново пред себе си внушителния крал, с половин глава по-висок от мен, виждах ястребовото му лице, сурово, излъчващо власт и арогантност — но, проклети богове, никакъв шанс, никакъв начин нямаше да го пронижа, изгубили бяхме единствената възможност. Хвърлих лъка и скочих от укритието си, пред очите на всички, и за миг се озовах пред конете, после зад храста до стъпалата на имението, хукнах нагоре по тях и през разтворените, непазени врати, без да откъсвам очи от краля и подтичващите около него придворни.
Коридорът беше широк, водеше право през сградата, със стаи от двете страни. Видях някаква завеса, дръпнах я рязко… окачени наметала зад нея… скрих се и дръпнах отново завесата. Умът ми кипеше, дробовете ми вдишваха хрипливо, все едно че бях пробягал няколко левги. В едната ми ръка беше камата, в другата — късият меч.
Гласовете се приближиха и познах единия — царственото, самоуверено боботене, и други около него, изпълнени със страх или покорство, ласкателни, идваха към мен, все по-близо.
Дръпнах рязко завесата и някой изпищя от ужас, пискливо като жена. Крал Байран стоеше на не повече от три стъпки от мен. Беше откопчал токата на наметалото и един от лакеите тъкмо го смъкваше от раменете му.