Байран ме видя и зяпна онемял. Не съм сигурен, но мисля, че ме позна, спомни си за мен в този миг, в който преодолях разстоянието като тигър — и сребърната кама на Йонджи се заби до дръжката в червата му, дръпнах я нагоре и завъртях острието, и усетих как разпра сърцето му.
Байран изхърка, стонът му се задави, кръвта плисна от устата му в лицето ми. Избутах го с коляно и измъкнах камата. Брадатият с емблемата на раст до него тъкмо изваждаше отрупания си с геми меч — и също издъхна на място. Хукнах към вратата.
До нея бе застанал лигаба Кваджа Сала, някогашен почти приятел, и мисля, че разбра какво съм длъжен да направя, защото беше най-добрият майсирец, надеждата им след смъртта на краля. Камата ми перна гърлото му под дългите мустаци, той се завъртя и се свлече… и вече бях извън вратата.
Един от стражите ме видя, замахна вяло с пиката си, пусна я и побягна.
— Насам — извиках и Йонджи и Свалбард затичаха към мен. Безумната врява остана зад мен, затичах покрай къщата, към задната й страна, с надеждата, че ще се измъкнем в суматохата, а в ума ми кънтеше отново и отново: „Той е мъртъв… кралят е мъртъв… Карджан е отмъстен… аз съм отмъстен… кучият му син е мъртъв, кралят е мъртъв…“
Вляво от мен отекнаха тръби и кралският ескорт се обърна, пиките се снишиха, конниците се развърнаха в разкъсана редица и препуснаха към нас. Всички знаехме, че не можеш да избягаш от конник, затова спряхме и се пръснахме със стомана в ръцете, готови да изпратим колкото може повече от тях на Колелото.
Това бе краят. Но беше войнишки край, а кой може да загине с по-голяма лекота от войника, убил най-големия враг на родината си?
Усетих усмивката на устните си и изпитах странна, кънтяща радост, каквато рядко съм изпитвал, щом първият ездач препусна срещу мен.
Замахнах с меча, пристъпих напред и посякох гърлото на коня. Той изцвили, рухна на колене и притисна ездача си в близкото дърво. До мен се появи друг, забих меча си в хълбока му и той се изтъркаля от седлото и всичко се превърна във вихър от коне и мъже, конниците се стъписаха от дързостта на тримата, атакуващи цял ескадрон. Но изненадата щеше да продължи само за миг и бързо щяха да ни върнат на Колелото. Остана ми време да помисля как ще ме съди Сайонджи, ще бъда ли осъден затова, че съм убил Байран, но двама вече идваха към мен, размахали мечовете си.
И тогава се разнесе лъвският рев. Погледнах за миг встрани и видях огромния звяр, докато скачаше точно над мен, върху гърба на един от конете. Разкъса с нокти ездача. Но звярът беше зелен, зелен като трева, а зад него се появи слон — също зелен, яростният му тръбен рев изригна, понесе се напред, извил хобот, стовари го върху другия конник и го изхвърли от седлото.
Конете, необучени за бой със слонове, за миг обезумяха, заритаха, заскачаха на задните си крака и препуснаха в панически бяг. Имаше и пешаци, но ги нападаха други зверове — тигри и странни крилати змии с нокти и зъби, и всичко беше зелено, и това бе обещаната изненада на Кимея, магията й бе оживила подкастрените като статуи на зверове храсти, велика магия, достойна само за най-великия магьосник, за краля маг и ясновидец Тенедос.
Още и още зверове връхлитаха с яростен рев от градината — мечки, побеснели бизони. Извиках на Йонджи и Свалбард и побягнахме. От ръката на Йонджи капеше кръв, а Свалбард се държеше за бедрото, но бягахме с всичка сила, зад имението, зад конюшните и през овощните градини. Един от ратаите ни видя, помисли за миг да извика, но вместо това залегна в торта.
Чух далечни викове, нашите щурмоваци правеха втория, лъжлив набег, за да отклонят вниманието, да ни помогнат в бягството. След миг задната стена се появи пред очите ми.
Изкатерихме я й продължихме да бягаме още около миля, после забавихме, прибрахме оръжията и закрачихме спокойно покрай един от лагерите — най-обикновени майсирски войници, тръгнали за назначения пост. Мъчехме се да изглеждаме сериозни, но едва сдържахме смеха си, едва не подскачахме от радост като глупци.
Бяхме направили невъзможното.
Бяхме убили краля на Майсир и най-доверения му съветник.
Оставаше ни само още веднъж да направим невъзможното — да се спасим.
17.
Преследване
Намерението ни беше да завием на юг, после на запад и на север, през отбранителните линии на майсирците и до сборния пункт, където трябваше да ни чакат коне.
Но беше невъзможно. Майсирците бяха кипнали като оси, чието гнездо е ударено от детска пръчка. Гъмжаха навсякъде, било в полкови формации или в отделения, било поединично. Не разбирах дали ни търсят, или просто са се разшетали без определена цел, объркани и побеснели от загубата на Байран.