Но бяха навсякъде и един неволен сблъсък щеше да е точно толкова фатален, колкото ако ни пометат организирано.
Продължихме на юг, по самия край на долината, натъкнахме се на конен отряд и замръзнахме. Реших да се скрием за малко. Напълнихме манерките с вода от близкия поток и погазихме по него, за да скрием следите си от преследвачи или магове. Потокът лъкатушеше покрай хълм, достатъчно висок за наблюдение и обрасъл с трънаци.
Скрихме се там и зачакахме. Въодушевлението се беше изпарило, бе останал само страхът. Ако ни откриеха, щяхме да паднем с бой — иначе най-изобретателните инквизитори на Майсир щяха да упражнят таланта си върху нас.
Денят свърши и се спусна дълга студена нощ. Надявах се Кимея и Кърти да са извадили повече късмет от нас и да са се спасили. И си дадох сметка, че се безпокоя за нея повече, отколкото за обикновен войник. Добре, помислих си. То е, защото е жена. И да, много красива. Но това все пак не беше убедително обяснение.
Изтръгнах се от тези мисли и извадих картата. Не ми хрумна нещо кой знае какво, освен да стоим на място, докато не стане по-малко напечено. От думата „напечено“ ме побиха тръпки — ставаше все по-студено и усетих, че приближава буря.
После дойде утрото. Йонджи копаеше тунел, къртичина до края на храсталаците — не за бягство или за укритие, а за наблюдение. Някъде по обяд, прогизнал от дъжда, той приключи бавното си мълчаливо копаене и стана съвсем тихо, ако не се броеше ромонът на дъждовните капки и окаяното цвърчене на някоя мокра птица.
Възхищавах се на Свалбард, че може да спи или да седи като вкаменен часове наред.
Колкото до мен, мъчех се да мисля въпреки капещите бодливи трънаци. Спомнях си топли огньове, подсладени с мед чаши дъхав чай, а това естествено ме доведе до мисълта за ядене. Нищо не си бяхме взели за храна, за да не се товарим излишно.
За едно ядене си спомних в най-големи подробности. Беше преди години и бях получил мисия от император Тенедос в Хайлу — мисия, която странно как не включваше железния имперски ботуш, притиснал нечий гръб. Връщах се от съвещание с местния управител в един влажен мразовит ден като този, без ескорт, без охрана, когато нощта ме застигна на пътя. Сигурен бях, че няма измъкване, и се мъчех да се уверя, че клоните на някое дърво са съвсем приличен покрив, когато се натъкнах на малко крайпътно ханче.
Ханджията не беше от най-приятните типове, нито половин дузината му изтърсаци и мърлявата му жена. Но стаята беше без петна, ленените завивки — чисти, а храната… ах, тази храна! Започна с бистра супа, с две гъби, люти подправки и зелен лучец. След това ми поднесоха местния специалитет: печена пъстърва, топена в странна подправка, хем горчива, хем сладка; агнешки мръвки в сос с горчица, с най-пресни градински зеленчуци; хладна напитка от много плодове, а след нея…
Йонджи изпълзя припряно от тунела, махна с ръка и прошепна:
— Цялата шибана армия на Майсир е тръгнала в поход. Право към нас!
Само след няколко мига бях в тунела и туловището ми едва се влачеше през теснините, в които Йонджи щеше, да изпълзи като змия. И надникнах.
Планинският воин не преувеличаваше. От двете страни на нашия хълм се точеха дълги колони пехота и кавалерия, все на юг и на юг. Назад, към Майсир!
Бяхме победили! И тогава видях пушеците, издигащи се на хоризонта на север.
Майсирците наистина се оттегляха, но нанасяха мъст по пътя си. Палеха всичко — ниви, къщи, села. Знаех, че зад тези далечни пожари по земята лежат трупове и ехтят писъците на невинни души.
Ърей отново беше подложен на меча и аз бях виновникът за това.
Бях се опасявал, че точно това ще стане, ако успея. Но нямах избор: залогът беше цяла Нуманция или Ърей.
Беше преценка, достойна за крале и за възможната слава за тяхното прозрение и сила. Но ми прилоша. Не исках да гледам повече причиненото от собствената ми ръка и изпълзях назад.
— Прекършихме ги — прошепна яростно Йонджи, а Свалбард кимна, ухилен до уши. Сигурен съм, че според двамата нещо не беше наред с мен затова, че не ме обзе отново прилив на радост.
Майсирците се приближаваха, ставаха все повече, и повече. Свалбард долепи ухо до земята, махна ми с ръка и го последвах. Земята тътнеше от стъпките на стотиците хиляди воини, от тропота на фургоните и конските копита.