Оставаше ни само да чакаме, докато отминат, след което да се промъкнем назад към Кальо и да се върнем при армията ни.
Престанах да си мечтая за ястия и си възвърнах войнишкия стоицизъм — просто да чакаш, докато нещо стане, без страх и без надежда, без да мислиш дори. Просто седяхме, полузадрямали, с ръце на дръжките на мечовете, опрели ботуши един в друг така, че всеки, който чуе нещо, да може да събуди другия.
Някъде в късния следобед Йонджи изведнъж ме изрита. Но вече бях буден. Чул бях звука миг след него. Някой се провираше бавно през шубрака точно към нас — като гълъб, най-сетне видял кафеза си.
Свалбард се измести в единия край на полянката, Йонджи — в другия. Натрапникът щеше да попадне между тях и щеше да е мъртъв, преди да е подал сигнал за тревога.
Шумоленето се приближи и изведнъж секна. И се чу глас:
— Аз съм. Кимея. Не ме убивайте.
„Като насрани“. Този стар вулгаризъм напълно описваше и трима ни. Най-сетне успях да изхриптя: „Ела насам“, и калната разчорлена магьосница се провря през трънаците, и я взех в прегръдката си. Беше не по-малко стъписана, после ме прегърна с едната си ръка. Другата продължаваше да стиска меча. Пуснах я, смутен.
— Проследиха ни. След като хвърлих онова заклинание в градината — задъхано заговори тя. — Кралските магове явно бяха много нащрек, макар и мудни. Измъкнахме се иззад шатрата, където се бяхме скрили, а към нас вече идваха петима войници. Побягнахме, но кракът на Кърти го забави. Каза ми да не спирам, той щял да ги задържи.
По бузите й потекоха сълзи.
— Отказах и той ме наруга. Тогава се подчиних. Нямах време за магия! Сгреших ли? Трябваше ли да остана с него?
Преди да успея да й отвърна, Свалбард избоботи:
— Не си сбъркала. Какво щяха да спечелят две смърти вместо една?
Тя пусна меча и се смъкна на земята.
— Така казва умът ми. Но не и душата ми.
— Той ми каза, че е обречен, преди да тръгнем от замъка — изсумтя едрият мъж. — Може би е искал смъртта. Може би му е писнало. Изпитвал съм го това. И умря, спасявайки друг. Не е най-лошият начин да се върнеш на Колелото.
Думите на Йонджи бяха верни, макар и изречени хладно:
— Един маг се заменя по-трудно, отколкото един стрелец.
Кимея ме погледна. За миг изпитах скръб по Кърти. Беше с мен още от Кайт, най-добрият стрелец с лък, когото познавах. Винаги го бях приемал като нещо дадено, приятел и не съвсем, и трябваше да съм му казал колко много значи за мен — винаги зад гърба ми, човекът, в когото нито за миг не се бях съмнявал. Бавно и полека най-добрите ми воини си отиваха и можех само да се надявам, че Сайонджи ще ги съди милостиво.
Набързо пробягаха тези мисли в главата ми и осъзнах, че не мога да се колебая.
— Кимея. Нищо друго не е могло да се направи. Забрави за това. При всяка битка някой до теб загива и единственото, което ти остава, е да продължиш. Щом се спасим, ще принесем жертви за Кърти и ще пием за него, докато не умрем.
И друг път съм казвал такива думи. И съм бил искрен. Този път ми прозвучаха някак кухо. Но нищо по-добро не можах да измисля.
Кимея вдиша дълбоко.
— Добре. Станалото — станало. Твоят план подейства. Майсирците бягат от Ърей. Какво ще правим сега?
Казах й какво съм намислил.
— Значи просто ще чакаме?
— Да. Щом се стъмни, може да се отвори възможност да тръгнем. Или чакаме до заранта.
— Да си донесла нещо за ядене? — обади се Свалбард.
— Не. Освен ако не искаш сухи билки, които могат да те превърнат в маймуняк.
— Хм. Мисля, че стомахът ми ще почака.
— Тогава да чакаме — каза Кимея.
Но не чакахме дълго.
Някъде на свечеряване чухме барабанен тропот. Звукът се носеше в дъга, от изток към северозапад, и този път аз пропълзях в тунела.
Беше лошо. Много лошо. На около една трета левга към нас пристъпваха две редици войска и барабаните подаваха ритъма на стъпките им. Придвижваха се бавно и методично и целта им можеше да е само една. Извих врат и видях на север самотна, облечена в халат фигура, която ги насочваше.
Върнах се и съобщих на другите какво става.
— Проследили са ме — каза Кимея. — По дяволите!
Погледнах я озадачено.
— Магът оставя след себе си, ами… нещо като миризма — обясни тя. — Друг магьосник може да я проследи с хитрините си. Ако разполагах с време, щях да залича следите си, но не можех да си позволя този лукс. Честно казано, освен това не мислех, че се налага. А ето, че доведох майсирците при вас.