— Стига си се обвинявала. Какво можем да направим? Да бягаме?
— Щом са около нас, не са ли като онези твои селяни, дето вкарват самбура в капана? — каза Йонджи. — Дали нарочно не искат да тръгнем на юг, където чакат да ни убият?
— Вероятно.
— Мога да рискувам със зрящо заклинание — въздъхна Кимея. — Но ще е като магнит за желязото.
— Какво ще са оставили да ни чака, ако побегнем?
Кимея сви рамене.
— Магьосници. Войници.
— Единственият начин да разбиеш капан — почна Свалбард наизуст, все едно повтаряше нещо научено — е да направиш нещо неочаквано. Разбиваш засадата, като тръгнеш право срещу тях.
— Нещо не ни достига войска за тая работа — отвърна Йонджи, а Кимея добави:
— Ако можехме да се отървем от онзи магьосник… Тогава може би…
— Поне ще се пораздвижим, вместо да стоим тук в тази клопка.
Промъкнахме се до края на шубраците. Кордонът се приближаваше, бавно и методично, и да, напомняше за гонците при лов на диви зверове.
Огледах бързо терена за изход. Поточето, което бяхме изгазили, се извиваше покрай хълма и продължаваше на север, с голи храсти по бреговете, на около четири стъпки над плитката вода.
— Има изход — посочих. — Но проклетият от боговете маг със сигурност ще ни надуши… Йонджи, можеш ли да го улучиш със стрела от това разстояние?
Той помисли.
— Не. При този насрещен вятър и грамадната буца до мен не би могъл, даже да имаше две ръце и око като моето.
Свалбард изду устни, но си замълча. Хрумна ми нещо.
— Кимея… знаеш ли заклинание, което може да привлече онзи чародей към нас?
— Разбира се, но…
— Не може ли да се преобърне?
— Аха. Да. Лесно е.
— А нещо пречи ли ти да накараш една стрела да полети като птица?
— Проста работа.
— Много ясно, че го може — избоботи Свалбард. — Нали затова не пускат вещици на състезания по стрелба.
Кимея зарови в торбата си. Йонджи зърна едно проскубано птиче перо в храстите и й го донесе, докато тя драскаше някакви странни букви по парче пергамент. Самият пергамент също беше странен, тъмнозелен, а не жълтеникав или бял. Докато пишеше, тя шепнеше — едни и същи думи, няколко пъти. Накрая каза:
— А сега, Дамастес, дай ми една от стрелите си.
Подчиних се, тя докосна перата й с мокрото перце и зареди тихо и монотонно:
Може да е било от въображението ми в гаснещия ден, но се кълна, че стрелата се размърда като оживяла. Кимея овърза с конец късчето пергамент около дръжката и се обърна към мен:
— А сега, прицели се най-точно в онзи магьосник.
— Само да не ме виниш, ако стрелата се завърти като пумпал. Дори само да изхвърчи ще е цяло чудо.
— Аз се занимавам с чудесата — сряза ме Кимея. — Хайде, стреляй.
Затворих очи — колкото за да усетя вятъра, толкова и за да се помоля на Паноан, на Айса и на Танис, и изпънах тетивата до края.
Отворих ги и се загледах към далечния маг, към мъжа, който искаше смъртта ни, и бавно, без гняв си помислих за него, като за моя жертва.
За миг отново съжалих, че Кърти е мъртъв. Той може би щеше да направи този изстрел, немислим за мен. Спомних си всичко, което ме беше учил през годините за стрелбата с лък, как майсторът стрелец изчаква мига, в който стрелата е готова, в който ще се изстреля сама.
Навярно духът му се върна от Колелото или където там беше, навярно бе само от спомена за него, но страховете ми отпаднаха и се слях ведно с тиса и с ясена, с тетивата, пръстите ми се отвориха и стрелата полетя.
Изви се във висока дъга, отнесе се по-надалече, отколкото бях изстрелвал стрела през живота си, после се спусна отгоре, все едно че летеше в линия, изпъната между лъка ми и далечната фигура в черен халат.
За миг я изгубих от погледа си, после видях как магът размаха ръце, залитна и падна.
Изшепнах благодарност към Танис. Погледнах Свалбард. Очите му се бяха разширили от възхита.