Но все още си мисля, че не аз направих този изстрел, а Кърти.
Войниците се развикаха в паника, видели, че господарят им е мъртъв, и стройните редици на търсачите се разбиха. Насам-натам се разтичаха мъже, някои към мъртвия маг, други завикаха, замятаха стрели кой накъдето види.
— Сега надолу към потока и изчезваме.
— Не — каза твърдо Йонджи. — Това е твоят път. С нея. Свалбард, ние с теб тръгваме в друга посока.
— Не бъди глупав!
— Не съм, проклет нуманциецо! Двамата сте по-важни от нас и това е най-добрият път. Не си мисли, че се правя на герой. Не съм нито смотан нуманциец, нито парализиран майсирец.
— Но…
— „Но“-то си го задръж за после — прекъсна ме той. — Да тръгваме, преди да са се съвзели. Хайде, Свалбард! Дай да видим откъде да ги жилнем още веднъж и си разкарваме задниците.
Беше прав. Двамата с Кимея се спуснахме по хълма, без никой да ни види. Прегазихме поточето и се скрихме в настъпващата нощ.
Умът ми се късаше от скръб за смъртта на още двама от най-добрите ми приятели.
18.
Реката
Ренан беше град, в който властваха пожари и страх. Светлините примигваха над забързаните води на Латейн и студеният вятър завихряше стълбовете дим. Беше опустошен вече веднъж от майсирците, по време на войната. Древната му красота и чар бяха съсипани; каналите му — замърсени, бреговете му бяха разкаляни от ботушите и конските копита на милионното войнство.
След това беше започнал да се възстановява. Градските първенци се бяха опитали да възвърнат прелестите на лъкатушещите алеи, надвесените над тях сгради и градините.
Сега пожарът бе дошъл отново и в Ренан кипеше безумие.
Двамата с Кимея се бяхме опитали да възвием на север или на изток, но огромната маса отстъпващи майсирци ни беше повлякла на юг, с тях. Успели бяхме да подминем четири техни колони, но само като се движехме на запад, към столицата на Ърей, точно обратно на посоката, в която искахме да побегнем.
Навсякъде препускаха войници, кои увлечени в палежи и грабеж, кои — в плътни колони. Движехме се с тях, без никой да разбере кои сме. На два пъти пияни разбраха, че Кимея е жена, решиха, че е част от плячката ми, и се опитаха да ми я отнемат.
Първия път загинаха двама, а други двама останаха да се гърчат в собствената си кръв. Кимея уби един, разпрах корема на другия и приятелите им се отказаха да насилват.
Говорех свободно майсирски и можех да се движа през гъмжилото. Крещях заповеди като поредния нагъл шамб или шалака, останал без взвода си.
Стигнахме до високите каменни мостове, извиващи се в дъга от островче до островче над Латейн към Ренан, и натискът там се оказа ужасен. Бях на ръба на паниката и се уплаших, че ако продължим срещу тълпата, ще ни премажат. Успях да издърпам Кимея в една ниша в ниския каменен парапет пред моста, встрани от безкрайната гмеж от фургони и хора.
Ако от тази страна на реката цареше лудост, то от другата беше още по-зле. Чудех се какво да правим.
Кимея седеше на парапета и гледаше над тъмните води на Латейн.
— Погледни — каза изведнъж и посочи.
Видях лодка, притисната от течението в най-близкия каменен блок. Беше плоскодънна, умален вариант на прочутите езерни къщи-ладии на Ърей. Спомних си Якоба и страстната ни любов на една такава лодка. Течението почти я беше нанизало в камъка и здравият дървен парапет на едно място се беше счупил. Но доколкото можех да видя, палубата й не беше залята с вода.
— Можем да скочим долу — каза тя. — И ако има гребла, да я измъкнем и да тръгнем по течението, без да се притесняваме повече от майсирците.
— Във Времето на бурите? — отвърнах скептично. Трябваше почти да извикам, за да надвикам врявата. — А и не съм лодкар.
— Аз съм — увери ме тя. — Като бежанка от вашата… армия, доста време плавах на един семеен съд.
Един брадат миризлив войник ме бутна с гърди.
— Да си я разделим тая, а? — дъхът му вонеше на чесън, вино и мръсотия. Още носеше колчан със стрели, но не и лък и ножницата му беше празна.
Ботушът ми се заби в корема му, той изрева и посегна да го хване, главата му се наведе достатъчно, за да го ударя с коляно в лицето, той се свлече и гъстото множество го стъпка в калта.
— Хайде!
Кимея се озова на парапета и бързо се смъкна на тесния разкалян бряг. Качи се на лодката и тя се разклати под нея. Превъртях се през стената и за малко да цопна във водата; тя ме хвана за ръка и се озовах в лодката.