Лицето на мис Браун доби странен израз, който не беше печал. Тя помълча известно време и после видяхме как почти беззвучно устните й образуваха думите: „Татко, майко, Хари, Арчи“, и после сякаш някаква нова мисъл хвърли лека сянка върху помраченото й съзнание.
— Но ти оставаш сама, Джеси!
Струва ми се, че мис Джеси е чувствала всичко това, докато мълчеше, защото при тези думи сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя не можа веднага да отговори. После сключи длани, издигна ги нагоре и каза, но не на нас:
— Ето, той ме убива, но аз ще се надявам.
Мис Браун полежа спокойно и неподвижно още няколко мига и после престана завинаги да скърби и да роптае.
След това второ погребение мис Дженкинс настоя мис Джеси да дойде да живее при нас, вместо да се връща в обезлюдялата къща, която всъщност, както научихме от мис Джеси, трябваше да напусне, тъй като нямаше средства да я поддържа. Доходът й възлизаше на малко повече от двадесет лири годишно, освен лихвите от парите, които щеше да получи от продажбата на мебелите. Но с тези пари тя не можеше да живее и затова ние решихме да обсъдим каква умее да прави, за да припечелва по нещо.
— Мога да шия доста добре — каза тя, — а обичам и да се грижа за болни. Мисля, че бих могла да водя и домакинство, ако някой се реши да ме вземе за икономка, а бих могла и да отида като продавачка в някой магазин, ако проявят малко търпение към мен в началото.
Мис Дженкинс заяви ядосано, че тя не бива да прави нищо подобно, и си приказваше на глас почти около час, след като донесе на мис Джеси купичка крем от най-фино нишесте и след като стоя над главата й като дракон, докато тя не изяде и последната лъжичка, че „някои хора нямат никаква представа какво е общественото им положение, щом са капитански дъщери“. После изчезна, а мис Джеси започна да ми говори и за други свои планове, които й идвали наум, несъзнателно заговори за отдавна отминалите дни и така ме заинтригува, че нито усетих, нито разбрах как времето тече. И двете се стреснахме, когато мис Дженкинс се появи отново и ни залови, че плачем. Страхувах се, че може да се раздразни, тъй като често казваше, че плачът пречи на храносмилането, а аз знаех, че иска мис Джеси да закрепне, но вместо това тя изглеждаше странно развълнувана и се щураше около нас, без нищо да продума. Накрая каза:
— Аз бях така стъписана!… Не, изобщо не бях стъписана… не ми обръщайте внимание, мила ми мис Джеси… аз бях така изненадана… всъщност дойде един посетител, който някога ви е познавал, мила ми мис Джеси…
Мис Джеси стана бяла като платно, след това поруменя и развълнувано погледна към мис Дженкинс.
— Един господин, мила, който би искал да знае дали ще го приемете.
— Дали е… Да не би да е… — заекна мис Джеси и не можа да продължи.
— Ето визитната му картичка — каза мис Дженкинс, подавайки я на мис Джеси, която наведе глава над нея, а в това време мис Дженкинс ми кимаше, намигаше и правеше странни физиономии, а устните й образуваха едно дълго изречение, от което, естествено, не разбрах ни дума.
— Може ли да се качи тук? — попита мис Дженкинс най-после.
— Ами да, разбира се! — отговори мис Джеси, сякаш искаше да каже: това е ваш дом и вие можете да каните в него всеки посетител, където пожелаете. Тя грабна някаква плетка на мис Мати и започна бързо да плете, а аз забелязах как цялата трепереше.
Мис Дженкинс позвъни и нареди на прислужничката, която се появи, да въведе майор Гордън. След малко в стаята влезе висок приятен мъж с открито лице на около четиридесет или малко повече години. Той се ръкува с мис Джеси, но не можа да я погледне в очите, тъй като тя беше вперила поглед в пода. Мис Дженкинс ме попита дали бих отишла да й помогна да приберем бурканите със зимнина в килера, и макар че мис Джеси ме дръпна за полата и ме погледна с умоляващ поглед, аз не посмях да откажа на мис Дженкинс. Вместо да прибираме бурканите в килера обаче, ние отидохме в столовата да си приказваме. Там мис Дженкинс ми разказа какво й бил разправил майор Гордън: как той бил в един и същи полк с капитан Браун, как се запознал с мис Джеси, която тогава била едно сладко момиче в разцвета на своите осемнадесет години, като познанството прераснало в любов от негова страна, макар че изминали няколко години, преди той да заговори за това, как, като наследил едно хубаво имение в Шотландия, завещано му от някакъв негов чичо, той направил предложение за женитба на мис Джеси, но тя му отказала с толкова много вълнение и явна горест, че той бил сигурен, че не е безразлична към него, и как разбрал, че пречката била коварната болест, която още тогава неминуемо заплашвала сестра й. Тя била споменала, че лекарите й предрекли големи страдания и че освен нея нямало никой друг, който да гледа клетата Мери или да ободрява и утешава баща й по време на болестта. Те имали дълги разговори и когато тя отказала да му обещае, че ще се омъжи за него, когато всичко свърши, той се ядосал, оттеглил се окончателно и заминал за чужбина с мисълта, че тя е безсърдечна и че за него ще е най-добре да я забрави. Той пътувал из Изтока и се прибирал в родината си, когато в Рим видял в „Галиняни“ известието за смъртта на капитан Браун.