Точно в този момент мис Мати, която отсъстваше цялата сутрин и току-що се беше прибрала, нахлу в стаята с лице, на което се четеше слисване и възмутено благоприличие.
— Мили боже! — каза тя. — Дебора, в гостната седи един господин и си е сложил ръката на кръста на мис Джеси!
Очите на мис Мати се бяха разширили от ужас. Мис Дженкинс веднага я скастри:
— И точно така е трябвало да постъпи. Върви, Матилда, и си гледай работата.
Думите на сестра й, която до този момент беше образец на женска благопристойност, нанесоха такъв удар на мис Мати, че тя излезе дваж по-зашеметена от стаята.
Бяха изминали много години след тази случка, когато видях мис Дженкинс за последен път. Мисис Гордън поддържаше топли, сърдечни връзки с всички в Кранфорд. Мис Дженкинс, мис Мати и мис Поул й бяха ходили на гости и се върнаха с чудесни описания на къщата, съпруга, дрехите и вида й, защото за щастие нещо от ранната прелест на мис Джеси се беше възвърнало, а тя се оказа година или две по-млада, отколкото ни се бе струвало. Очите й били все така прекрасни, а и трапчинките й подхождали много, сега, когато беше мисис Гордън. По времето, за което говоря, когато видях мис Дженкинс за последен път, тя беше вече остаряла и немощна и бе позагубила нещо от волевия си характер. Малката Флора Гордън гостуваше на госпожиците Дженкинс и когато влязох в стаята, тя четеше на глас на мис Дженкинс, която лежеше отпаднала и доста променена на канапето. При моето влизане Флора остави настрана „Скитникът“.
— А — каза мис Дженкинс, — ти ме намираш променена, мила. Вече не виждам, както виждах преди… Ако Флора не беше тук да ми чете, не зная как щяха да минават тези дълги дни. Чела ли си „Скитникът“? Чудесна книга… чудесна… и много поучителна за Флора (което сигурно щеше да е вярно, ако тя можеше да прочете половината от думите, без да срича, и ако можеше да разбира значението на всяка трета от тях), и много по-хубава от онази странна книга е особеното име, заради която капитан Браун загина, докато я четеше… онази книга от мистър Боз, нали знаеш „Старият Поз“. Когато бях дете, ама това беше много отдавна, аз играх ролята на Луси в „Старият Поз“. — И тя бърбореше още дълго, достатъчно дълго, за да може Флора да прочете още нещо от „Коледна песен“14, книгата, която мис Мати беше оставила на масата.
(обратно)Мислех, че може би връзките ми с Кранфорд ще прекъснат след смъртта на мис Дженкинс или поне само ще си кореспондирам, нещо, което толкова много прилича на личния контакт, колкото и връзката между живите свежи цветя по поляните и изсушените цветя в албумите, които някога съм виждала (мисля, че ги наричат „Hortus Siccus“15). Ето защо бях приятно изненадана, когато получих писмо от мис Поул (тя идваше редовно да погостува една седмица у дома след ежегодния ми престой у мис Дженкинс) и в него тя предлагаше да й отида на гости; а после, няколко дни след като приех поканата, пристигна записчица от мис Мати, в която тя ми съобщаваше с доста заобикалки и много смирено, че ще й доставя голямо удоволствие, ако прекарам една-две седмици при нея, преди или след като постоя при мис Поул; „тъй като, пишеше тя, след смъртта на милата ми сестра, зная много добре, че не мога да предложа нищо привлекателно и само благодарение на това, че приятелките ми са толкова мили към мен, мога да се радвам на компанията им.“
Разбира се, обещах да отида при мис Мати веднага след като приключи гостуването ми у мис Поул; още на другия ден, след като пристигнах в Кранфорд, отидох да я видя, чудейки се как ли ще изглежда къщата без мис Дженкинс, и малко се страхувах от промените, които щях да заваря. Мис Мати се разплака още щом ме видя. Тя беше явно развълнувана в очакване на моето посещение. Постарах се да я успокоя и разбрах, че най-голямата утеха от моя страна са искрените похвали за покойната й сестра, които изказах от все сърце. При споменаването на всяка една добродетел, приписвана на сестра й, мис Мати поклащаше бавно глава, докато накрая, като не можа да сдържи сълзите си, които вече се лееха мълчаливо тя закри с кърпичка лицето си и зарида на глас.