Не зная как кранфордските дами се справяха с капитан Браун на своите вечерни събирания. По-рано често изказвахме радостта си, когато се събирахме на карти, че сред нас няма някой господин, към когото да проявяваме внимание и за когото да търсим тема за разговор. Хвалехме се със задушевните си вечери и от любов към изтънчено държане и омраза към мъжкия пол ние се стараехме да се убедим, че във всеки мъж има нещо „просташко“. Затова много ми беше чудно как ще протече вечерта, когато разбрах, че приятелката ми, мис Дженкинс, при която бях отседнала, щеше да покани гости в моя чест и между тях щяха да бъдат капитанът и двете госпожици Браун. Както винаги, масичките за карти, покрити със зелено сукно, се подреждаха още по светло. Беше третата седмица на ноември, така че още в четири часа се свечеряваше. На всяка масичка се нареждаха свещи и чисти колоди карти. Огънят беше стъкнат, спретнатата прислужничка беше получила последните нареждания и ние стояхме облечени в най-официалните си дрехи, готови да се втурнем и запалим свещите при първото почукване на вратата. В Кранфорд ходенето на гости се смяташе за празнично събитие, което караше дамите да чувстват прилив на тържествено вълнение, така както седяха заедно, натъкмени в най-новите си дрехи. Щом пристигнаха първите три, започнахме да играем преферанс, а аз бях злощастната четвърта. Следващите четири бяха веднага настанени на друга масичка и след малко таблите с чая, които видях подредени в килера за провизии още от сутринта, бяха поставени в средата на всяка масичка. Порцеланът беше тънък като черупка на яйце, старинните сребърни прибори блестяха излъскани, но закуските не бяха достойни за подробно описание.
Докато подносите бяха все още на масата, пристигна и капитанът с дъщерите си и аз можах да забележа, че по някакъв начин той беше станал любимец на присъстващите дами. Намръщените чела се разведриха, а острите гласове се снишиха при неговото приближаване. Мис Браун изглеждаше болна и потисната, почти отчаяна. Мис Джеси се усмихваше както винаги и всички я посрещнаха така радушно, както и баща й. Той веднага спокойно пое ролята на кавалер в гостната, откликваше на желанията на всички и помагаше на хубавата прислужничка, като наливаше чай в изпразнените чаши и поднасяше хляб с масло на дамите. Вършеше всичко с такава лекота и достойнство, като че ли бе съвсем естествено силният пол да се грижи за слабия — беше истински мъж от главата до петите. Играеше за три пенса с такова сериозно внимание, като че ли бяха лири, и при всичката си любезност към другите не изпускаше от очи страдащата си дъщеря — а аз съм сигурна, че тя страдаше, макар мнозина да са си мислили, че е раздразнителна. Мис Джеси не можеше да играе карти, но разговаряше с тези, които не играеха в момента и които преди нейното идване бяха едва ли не склонни да се сърдят. Освен това тя пя под съпровода на едно старо олющено пиано, което, струва ми се, на млади години е било клавесин. Мис Джеси пееше малко фалшиво „Джок от Хейзълдийн“3, но никоя от нас не беше музикална, а мис Дженкинс отмерваше такта, макар и не в такт, за да изглежда музикална.
Това беше много мило от страна на мис Дженкинс, тъй като забелязах, че преди малко беше доста раздразнена от необмисленото признание на мис Джеси Браун (по повод на шотландската вълна), че има вуйчо, който държи магазин в Единбург. Мис Дженкинс се опита сред силен пристъп от кашлица да заглуши това признание — тъй като почитаемата мисис Джеймисън седеше на най-близката до мис Джеси масичка, а какво ли щеше да си каже и помисли тя, ако разбере, че седи в една и съща стая с племенницата на собственик на магазин. Но мис Джеси Браун, която, както ние се съгласихме на следващата сутрин, нямаше никакъв такт, настойчиво повтаряше и уверяваше мис Поул, че може лесно да я снабди с такава шотландска вълна, каквато й е необходима: „Чрез моя вуйчо, който има най-богатия асортимент от шотландски стоки в целия Единбург.“ За да изтрие вкуса на тези думи от устата си и звука им от ушите ни, мис Дженкинс предложи музика и затова казвам, че беше много мило от нейна страна да отмерва такта на песента.
Когато точно в девет без четвърт подносите с бисквити и вино се появиха отново, всички започнаха да разговарят и сравняваха какви карти са имали и колко ръце са взели. Не след дълго обаче капитан Браун заговори на приятната за него тема — литература.