Капитан Браун и мис Дженкинс не бяха особено сърдечни един към друг. Литературният спор, на чието начало присъствах, беше „жива рана“ и най-лекото й докосване ги караше да трепват. Това беше единственото разногласие между тях, но то беше предостатъчно. Мис Дженкинс не можеше да се въздържи да не изказва мнението си пред капитан Браун, а той, макар и да не отговаряше, барабанеше с пръстите си, нещо, което тя възприемаше като израз на пренебрежение към д-р Джонсън и я караше да се чувствува обидена. Той съвсем явно предпочиташе съчиненията на мистър Боз. Веднъж, като вървеше по улицата, така се беше зачел в тях, че едва не се сблъска с мис Дженкинс и макар че извиненията му бяха искрени и дълбоки и макар че всъщност не беше сторил нищо, освен да стресне както нея, така и себе си, тя откровено ми призна, че би предпочела дори да я беше съборил на земята, само да четеше нещо друго, нещо с по-изискан литературен стил. Бедният доблестен капитан! Той изглеждаше по-стар, по-изхабен, а дрехите му поизносени, но както винаги беше ведър и приветлив, освен когато го запитваха за здравето на дъщеря му.
— Тя страда много и положително ще страда още повече. Правим каквото можем да облекчим болката й — но да бъде волята божия.
При тези думи той свали шапка. От мис Мати разбрах, че всъщност били направили всичко, което е по силите им. Били повикали един известен в този край доктор — медик и всички негови предписания били изпълнени без оглед на разноските. Мис Мати беше убедена, че те се лишават от много неща, за да облекчат болната, но никога не споменавали за това. А колкото до мис Джеси!
— Наистина мисля, че е ангел — каза мис Мати съвсем сломена. — Тя е просто прекрасна. Да видиш как понася лошото настроение на мис Браун и колко е приветлива, след като е бодърствала цяла нощ и е била хокана през по-голямата част от времето. Но въпреки това тя е спретната, готова да посрещне капитана на закуска, като че ли е спала цяла нощ в царско ложе. Мила моя, ти никога не би се присмяла на подредените й буклички и розови панделчици, ако я беше видяла така, както аз я видях.
Можех само да се разкайвам и когато следващия път срещнах мис Джеси, аз я поздравих с двойно по-голяма почит. Изглеждаше посърнала й измъчена, а устните й потреперваха като от голяма слабост, когато заговори за сестра си. После лицето й се разведри, тя отпъди сълзите, които блестяха в хубавите й очи, каза:
— Нямате представа колко внимателни са хората в Кранфорд! Мисля, че няма човек, който, като сготви нещо по-хубаво за обяд, да не изпрати на сестра ми най-вкусното парче в едно покрито кастронче. А по-бедните оставят пред вратата ни от най-ранния зеленчук, който са отгледали. Те говорят отривисто и грубовато, сякаш се срамуват, но сърцето ми често трепва, като виждам колко са грижовни.
Очите й отново се наляха със сълзи, но само след минута-две тя започна да се укорява, а накрая, като си тръгваше, тя беше отново същата весела мис Джеси, каквато я познавах.
— Но защо този лорд Молевърър не направи нещо за човека, който е спасил живота му? — запитах аз.
— Ами, щом няма някаква причина, капитан Браун никога не говори за своята бедност, а се разхождаше с негова светлост щастлив и весел като някой принц. И тъй като не привлякохме вниманието му върху обяда с нашите извинения, а и мис Браун беше по-добре този ден, всичко изглеждаше приятно и мисля, че негова светлост изобщо не е разбрал за тревогите и грижите ни. През зимата той често изпращаше дивеч, но сега е заминал за чужбина.
Често съм имала случай да наблюдавам как в Кранфорд и най-дребните неща са давали повод да се извърши нещо полезно. Събираха цветчетата на розите, преди да окапят, изсушаваха ги и ги даваха на някой, който няма градина; малките китки лавандулов цвят се изпращаха на тези, които живееха в града, за да наръсят с тях чекмеджетата си или да ги горят в стаята на някой болник. Неща, към които мнозина биха проявили презрение или биха сметнали, че не заслужава да се вършат, се взимаха винаги под внимание в Кранфорд. Мис Дженкинс например набоде една ябълка с много карамфил, за да може, когато се загрее, да издава приятна миризма в стаята на мис Браун. С поставянето на всяко карамфилче тя изричаше някоя сентенция от д-р Джонсън. Наистина тя не можеше никога да помисли за Браунови, без да цитира д-р Джонсън, и тъй като мисълта за тях рядко я напускаше, и аз чух не една сентенция, гръмовна и натруфена.