Един ден капитан Браун ни посети, за да благодари на мис Дженкинс за вниманието, което тя им бе оказвала не един път. Той се беше състарил изведнъж. Дълбокият му басов глас потреперваше развълнувано, погледът му беше замъглен и бръчките се врязваха по-дълбоко в лицето му. Той не говореше, а и не можеше да говори бодро за състоянието на дъщеря си, приказваше малко, по мъжки и с благочестиво примирение. На два пъти каза:
— Само господ знае какво е Джеси за нас.
И след втория път той стана забързано, ръкува се мълчаливо с всички подред и излезе от стаята.
Този следобед забелязахме на улицата малки групички хора, които слушаха с ужасени лица някаква история. Мис Дженкинс се чудеше известно време за какво става дума, след което, постъпвайки под достойнството си, изпрати Джени да попита.
Джени се върна пребледняла като платно от ужас.
— О, госпожице! О, мис Дженкинс, госпожице! Капитан Браун го убили онези отвратителни, жестоки железници! — И тя избухна в плач. Тя, както и много други, беше изпитала добрината на горкия капитан.
— Как? Къде… къде? Мили боже! Джени, не губи време в плач, кажи нещо! — И мис Мати изтича веднага на улицата и хвана за ревера човека, който разказваше за случилото се.
— Елате… елате веднага при сестра ми, мис Дженкинс, дъщерята на енорийския свещеник. Човече, човече, кажи, че не е вярно — викаше тя, като въвеждаше в гостната изплашения каруцар.
Той приглаждаше косата си, застанал с мокрите си ботуши на новия килим, но никой не обръщаше внимание на това.
— Ами, госпожице, вярно е, сам видях. — И той цял потрепери при тази мисъл. — Капитанът четеше някаква нова книга, забил глава, и чакаше влака отдолу, а там едно малко момиченце искаше да отиде при своята майчица и се изскубна от сестричката си и се втурна като патенце през линията. А той, като чу влака да идва, изведнъж погледна и видя детенцето, втурна се към релсите и го вдигна, а кракът му се подхлъзна и влакът го прегази за минутка. О, боже мой, боже мой! Госпожице, съвсем е вярно и те отидоха да кажат на дъщерите му. А на детето нищо му няма, само си ударило рамото, когато той го метнал към майка му. Горкият капитан, щеше да се радва, че го е спасил, нали, госпожице? Бог да го прости! — Едрият недодялан каруцар сбръчка чело и изви глава, за да скрие сълзите си.
Обърнах се към мис Дженкинс. Тя изглеждаше много зле, като че ли щеше да припадне, и ми направи знак да отворя прозореца.
— Матилда, донеси ми бонето. Трябва да отида при момичетата. Нека бог ми прости, ако някога съм говорила с презрение на капитана.
Мис Дженкинс се приготви да излиза и каза на Матилда да почерпи каруцаря с чаша вино. Докато тя се върна, мис Мати и аз говорехме с тихи, благоговейни гласове, сгушени край огъня, и през цялото време плачехме.
Мис Дженкинс се върна у дома мълчалива и ние не посмяхме да й задаваме много въпроси. Каза ни, че мис Джеси била припаднала и тя и мис Поул едва я свестили, но в момента, в който се съвзела, помолила една от тях да постои при сестра й.
— Мистър Хогинс казва, че не й остават много дни, нека й спестим този удар — казала мис Джеси, разтърсвана от чувства, на които не смеела да даде воля.
— А как ще се справите, мила? — попитала мис Дженкинс. — Вие няма да можете да издържите. Тя непременно ще види сълзите ви.
— Бог ще ми помогне… Аз няма да се издам… Тя беше заспала, когато дойде вестта — може би още спи. Тя ще е така безкрайно нещастна не само поради смъртта на баща ни, но и при мисълта какво ще стане с мен. Толкова е добра към мен.
Тя вдигнала очи към тях с кротък поглед, изпълнен с искреност и преданост. Мис Поул казала след това на мис Дженкинс, че едва издържала погледа й, като знаела как в действителност мис Браун се отнася към сестра си.
Те обаче постъпили според желанието на мис Джеси. Щели да съобщят на мис Браун, че баща й бил изпратен да пътува по служба за кратко време във връзка с железопътната линия. Успели някак си да й кажат, но мис Дженкинс не знаела как точно станало това. Мис Поул щяла да остане при мис Джеси. Мисис Джеймисън била изпратила да разберат как са. Това е всичко, което научихме тази нощ, а това беше скръбна нощ. На следващия ден местният вестник, който мис Дженкинс взе, беше описал подробно трагичната злополука. Тя заяви, че очите й били много отслабнали, и ме помоли да чета. Когато дойдох до думите „доблестният джентълмен се беше зачел задълбочено в един брой на «Пикуик», който току-що беше получил“, мис Дженкинс тържествено и дълго клати глава и накрая въздъхна: