— Прекалено късно за какво? — настояваше Фелисити.
Хариет въздъхна.
Леля Ефи се обърна намръщена към нея.
— Но какво се е случило, Хариет, скъпа? Да не би да сме нямали чай? Би било ужасно!
— Не, имаме чай, само че не се сетих да му предложа — призна Хариет.
— Не си му предложила чай? Един виконт идва на гости у дома и ти дори не се сещаш да му предложиш освежително питие?! — сега вече леля Ефи изглеждаше наистина шокирана. — Хариет, какво ще правя с теб? Къде са добрите ти обноски?
— Искам да знам какво се е случило — бързо ги прекъсна Фелисити. — Каква е тази история за лапите на онзи мъж върху теб, Хариет?
— Нищичко не се е случило и нищо нямаше да се случи — сряза я Хариет. — Въобще не ме е докосвал — след тези думи тя си спомни, че все пак брадичката й се бе озовала в огромната лапа на този мъж, припомни си и свирепия заплашителен поглед в кафявите му очи. — Е, докосна ме, но само за миг. Нищо сериозно, уверявам ви.
— Хариет — Фелисити вече определено кипеше от любопитство. — Веднага ни разкажи всичко!
Само че този път госпожа Стоун бе тази, която отговори.
— Нагъл като самия дявол е той! — Тя кършеше ръце в скута си, а в очите й блестеше дълбоко възмущение и негодувание. — Мисли си, че всичко може да му се размине. Капчица срам не му е останала на тоя звяр!
При тези думи икономката подсмръкна, но Хариет веднага я сгълча:
— Госпожо Стоун, моля ви, сега пък не започвайте да плачете.
— Съжалявам, госпожице Хариет — госпожа Стоун отново лекичко подсмръкна и избърса очи с крайчето на престилката си. — Ама просто като го видях пак, след толкова години, си спомних всички ония ужасни неща.
— Какви неща? — Фелисити вече умираше от любопитство.
— Спомних си нашата прекрасна малка госпожица Диъдри — госпожа Стоун отново изтри очи.
— Коя е Диъдри? — заинтересува се леля Ефи. — Дъщеря ви?
Госпожа Стоун преглътна сълзите си.
— Не, не беше моя роднина. Тя бе прекалено изтънчена, за да е свързана по някакъв начин с обикновени хорица като мен. Тя бе дъщерята на преподобния Ръштън, неговото единствено дете. Но аз я отгледах.
— Ръштън? — Леля Ефи се позамисли. — О, да, предишния пастор на тази енория. Онзи, на чието място е дошъл скъпият ми брат.
Госпожа Стоун кимна. Тънките й устни трепереха.
— Госпожица Диъдри бе всичко, което остана на преподобния, когато милата й майчица си отиде от тоя свят. Тя беше като слънцето в тоя дом, толкова радост ни носеше. Докато накрая Звяра я унищожи.
— Звяра? — Фелисити сега имаше същото изражение, както когато четеше ужасиите в някой от любимите си готически романи. — Виконт Сейнт Джъстин? Той ли я унищожи? Как?
— Точно той, това развратно чудовище — госпожа Стоун отново попи сълзите си.
— Господи! — леля Ефи бе поразена. — Виконтът е съсипал момичето? Но моля ви, госпожо Стоун. Не мога да повярвам на подобно хрумване. Този човек е все пак е благородник. Наследник на графска титла.
— Тогава не беше никакъв благородник — заяви твърдо госпожа Стоун.
Хариет загуби търпение и се нахвърли върху икономката, която направо я вбесяваше.
— Госпожо Стоун, струва ми се, че за днес ни е повече от достатъчно да гледаме представленията ви. Свободна сте да се върнете в кухнята.
Насълзените очи на госпожа Стоун се изпълниха със загриженост.
— Истина е, госпожице Хариет. Точно той уби моята малка госпожица Диъдри, все едно че сам натисна спусъка на пистолета.
— Пистолет? — Хариет не можеше да повярва на ушите си.
За известно време в стаята се възцари тишина. Ефи бе като онемяла. Дори и Фелисити сякаш не можеше да изрече какъвто и да е въпрос.
Хариет почувства как устата й пресъхва.
— Госпожо Стоун — започна тя много внимателно, — нима искате да кажете, че виконт Сейнт Джъстин е убил някой, който е живял преди в тази къща? Защото, ако е така, ако продължавате да твърдите такива ужасни неща, принудена съм да ви съобщя, че повече не мога да ви търпя на служба в този дом.
— Но това е самата истина, госпожице Хариет. Кълна се в живота си. О, те казваха, че е било самоубийство, бог да даде мир на душата й, но съм сигурна, че той я подтикна към това. Звяра от Блекторн Хол е виновен, само той, и всички в селото го знаят.
— Мили боже! — възкликна Фелисити.
— Сигурно има някаква грешка — прошепна леля Ефи.
Но Хариет погледна госпожа Стоун право в очите и веднага разбра, че жената казва истината, или поне истината такава, каквато й бе известна. При тази мисъл тя внезапно се почувства ужасно зле.
— Но как е успял Сейнт Джъстин да тласне Диъдри Ръштън към самоубийство?