— Готова съм да сключа една сделка с теб, милорд — Хариет се усмихна несигурно. — Ще обещая да се консултирам с теб само ако ти се консултираш с мен. Искам да ми дадеш честната си дума, че в бъдеще ще обсъждаш с мен подобни въпроси, като например тази глупава история с дуела с Морлънд.
— Нямаше никакъв дуел. Защо, по дяволите, продължаваш да ми го натякваш?
— Защото те познавам, Гидиън. Защото знам, че щеше да има дуел, ако Морлънд не беше благоволил така удобно да се опозори и да избяга на континента. И ако нещата се бяха объркали, можеше да бъдеш убит. Не мога да понеса подобна мисъл.
Изведнъж очите на Гидиън бяха заблестели.
— Защото ме обичаш?
— Да! — почти извика Хариет. — Колко пъти трябва да ти казвам, че те обичам?
— Мисля — каза Гидиън, като я бутна да легне на леглото и се излегна тежко върху нея, — че ще трябва да ми го казваш още много, много пъти. Безброй много пъти. До края на живота си.
— Добре, милорд — Хариет обви ръце около врата му и го притегли към себе си. — Обичам те.
Покажи ми — каза той, а ръцете му вече се движеха по тялото й.
И тя наистина му показа.
Преди шест години Гидиън бе забравил как да обича. Но Хариет се надяваше, че той вече си припомня това изкуство.
На следващата сутрин Гидиън се оттегли в библиотеката веднага след закуска. Не беше в настроение да говори с никой от родителите си. Те бяха в дома му и не можеше да стори нищо по въпроса. Едва ли можеше да ги изгони. Но бе решил: щом Хариет ги е поканила в Лондон, нека тя да си ги забавлява.
Гидиън си каза, че има и по-важна работа.
Той седна на писалището и започна да разглежда окончателния списък на заподозрените лица. Беше се оказало безкрайно изтощително и обезверяващо да търси имената на възможните крадци от списъците на гостите. Имаше буквално десетки хора, които присъстваха на всеки един от списъците.
Но това пък съвсем не значеше, че са приели поканите. По всяко време през сезона някои хора бяха, така да се каже, „на мода“, затова получаваха покани за абсолютно всяко соаре, бал или събиране за игра на карти. Естествено никой освен най-изисканите домакини не очакваха от тях да присъстват на всяка цена.
Един от проблемите, с които се сблъска Гидиън бе, че не можеше да каже кой коя покана би приел. Осъзна, че въобще не беше наясно кой е на мода и кой — не, кой би могъл да приеме дадена покана и кой би сметнал за унизително да се отзове.
Всичко беше прекалено сложно за човек, който е бил отритнат от обществото през последните шест години.
Тъкмо когато Гидиън за пореден път преглеждаше списъка в отчаян опит да го посъкрати, вратата се отвори. В стаята колебливо влезе баща му и спря до вратата.
— Съпругата ти каза, че си тук — рече Хардкасъл.
— Имате ли нужда от нещо, сър?
— Бих искал да си поговорим, ако нямаш нищо против.
Гидиън сви рамене.
— Моля, седнете.
Графът прекоси стаята и седна на стола срещу Гидиън.
— Зает си, а?
— Вече от няколко дни работя по един списък.
— Разбирам. — Хардкасъл огледа библиотеката и се покашля един-два пъти. — Доколкото разбрах, не си знаел, че Хариет ни е повикала.
— Да.
Хардкасъл се намръщи.
— Жена ти е мислела само доброто, нали разбираш.
— Тя реагира прекалено прибързано в една ситуация, която бе напълно под контрол.
— Да, така значи. Но искрено се надявам да не си бил прекалено суров с нея снощи. Забелязах, че беше раздразнен.
Гидиън повдигна една вежда.
— Двамата с Хариет обсъдихме въпроса. Няма нужда да се тревожите за нея.
— По дяволите, човече! За какво ставаше въпрос? Дуел? И то с Морлънд? Какво те е прихванало, та да предизвикваш Морлънд?
— Той е нападнал Хариет в музея на господин Хумболт. Тя е успяла да се спаси сама, като го е ударила по главата с един огромен камък. За жалост, той се отървал жив от удара. Затова го предизвиках. Всичко е пределно ясно и просто, но Хариет доста се разтревожи.
— Морлънд е нападнал Хариет? — Хардкасъл очевидно бе сащисан от чутото. — За бога, защо му е трябвало да я напада?
Гидиън гледаше списъка на гостите пред себе си.
— Вероятно защото е знаел, че не може да я прелъсти, както направи с Диъдри — при тези думи той отметна едно от имената с писалката си.
— Диъдри!
Последва дълго мълчание. Гидиън не вдигна поглед. Продължи да отмята някои имена.
— Нима искаш да кажеш, че Морлънд е прелъстил Диъдри Ръштън преди шест години? — най-сетне попита Хардкасъл.
— Да. Мисля, че един-два пъти ви споменах, че е имала връзка с друг мъж, и че аз самият никога не съм я докосвал.