— Напротив — изръмжа Ръштън. — Ако те убия, ще постигна много. Първо, ще си отмъстя. И тъй като вината за убийството ти ще падне върху съпруга ти, сладката ми Диъдри също ще бъде отмъстена.
— Вие сте убил дъщеря си, а не Сейнт Джъстин.
— Заради него. Той беше виновен! — изрева Ръштън.
— Хората никога няма да повярват, че съпругът ми ме е убил — рече Хариет. — Сейнт Джъстин никога не би ме наранил и всички го знаят.
— Не, мадам, не го знаят. Вярно, че сега обществото гледа на него с добро око. Но когато те открият мъртва в тези пещери, хората ще се запитат дали Звяра от Блекторн Хол не се е върнал към старите си навици. Доста бързо се нахвърлиха върху него преди шест години. И този път ще е същото.
— Не е вярно!
Ръштън сви рамене и се прицели.
— Ще кажат, че е решил, че си му сложила рога. Че коя жена не би си потърсила любовник, ако е принудена да гледа белязаното лице на Звяра от Блекторн Хол всяка вечер?
— Той не е звяр! Никога не е бил. Не го наричайте така! — Хариет, заслепена от гняв, хвърли чука по Ръштън.
Той се дръпна и избягна удара на тежкото оръжие. Чукът издрънча по каменната стена на пещерата. Той бързо се извърна, за да се прицели още веднъж, а пръстът му започна да натиска спусъка.
— Ръштън! — гласът на Гидиън прогърмя в пещерата, отеквайки в каменните стени.
Ръштън се обърна назад и мигновено стреля. Гидиън вече бе успял да отстъпи в прохода.
— Гидиън! — изпищя Хариет.
Куршумът удари скалата, като откърти няколко каменни къса. Още докато отломките се сипеха по пода, Гидиън се втурна от входа и връхлетя Ръштън.
Двамата мъже паднаха на земята с глухо тупване и започнаха да се боричкат и търкалят по каменния под. Хариет с ужас видя как Ръштън напипа длетото, което самата тя бе изпуснала.
Когато Гидиън се стовари върху него, Ръштън вдигна длетото, стиснал го в юмрука си.
— Ще те убия, както убих и брат ти. Ти трябваше да се ожениш за моята Диъдри. Но развали всичко! — Ръштън изрева от гняв и замахна с длетото към очите на Гидиън.
Гидиън успя в последния момент да вдигне ръка и да парира удара му. После притисна ръката на Ръштън към каменния под и започна да извива китката му, докато най-сетне Ръштън пусна длетото.
Тогава Гидиън се изправи до седнало положение и стовари огромния си юмрук право в челюстта на Ръштън.
Ръштън моментално се отпусна, изпаднал в безсъзнание.
За няколко секунди на Хариет й се струваше, че просто не може да се отлепи от пода.
— Гидиън — извика тя, когато се изправи и се втурна към прегръдките му. — Господи, Гидиън! О, боже!
Той я притисна с всичка сила към себе си.
— Добре ли си?
— Да. Гидиън, той я е убил! Той е убил Диъдри!
— Да.
— И той е убил брат ти.
— Да. Проклет да е!
— И той е бил главният крадец през цялото време. Горкичкият господин Хумболт. Трябва да се погрижим веднага да го освободят.
— Аз ще се погрижа за това.
— Гидиън, ти спаси живота ми! — Хариет вдигна глава, за да го погледне най-сетне в очите. Той я притискаше толкова силно, че тя едва успяваше да диша, но това въобще не й пречеше.
— Хариет, никога през живота си не съм бил по-уплашен, отколкото преди няколко минути, когато разбрах, че Ръштън те е проследил в пещерите. Повече никога, никога не ме карай да се чувствам така! Разбра ли?
— Да, Гидиън.
Огромните му ръце хванаха нежно лицето й. В златистокафявите му очи личеше колко дълбоко е развълнуван. Той сведе поглед към нея.
— Защо, по дяволите, си станала от леглото ни толкова рано тази сутрин?
— Имаше отлив и не ми се спеше — тихо каза тя. — И исках веднага да се заловя за работа.
— Трябваше да ме събудиш. Щях да дойда с теб.
— За бога, Гидиън, от години обикалям тези пещери сама. Никога досега не са били особено опасни.
— Никога повече няма да влизаш в тях сама. Разбра ли? Ако по някаква причина не мога аз да те придружа, с теб ще идва някой лакей или друг прислужник от имението. Няма да работиш тук сама!
— Добре, Гидиън — каза тя успокояващо. — Щом така ще си по-спокоен.
Той отново я притегли към себе си.
— Ще ми трябва доста време, за да се успокоя. Може и никога да не се съвзема от тази гледка: как Ръштън насочва пистолета си към теб. Господи, Хариет, какво щях да правя, ако днес те бях загубил?
— Не знам — каза тя, а гласът й прозвуча приглушено до гърдите му. — Какво щеше да правиш? Щях ли да ти липсвам, милорд?
— Да ми липсваш? Да ми липсваш?! Това не може да изрази и една милионна част от онова, което щях да изпитвам. По дяволите, Хариет!