— Горкото дете, каква съдба! — прошепна леля Ефи. — Защо ли не е внимавала повече! Да се бе грижила повече за репутацията си, нямаше да стане така, а тя — да се довери изцяло на някакъв съмнителен джентълмен! Фелисити, скъпа, нали няма да забравиш тази история, когато отидеш в Лондон?
— Да, лельо Ефи. Едва ли ще я забравя някога — Фелисити несъмнено бе поразена от покъртителната история.
— Господи — промърмори Хариет. — Направо не е за вярване. После погледна към кабинета, заринат с вкаменелости, и болезнено преглътна, като си припомни как Сейнт Джъстин се бе навел над бюрото й и бе хванал брадичката й в огромната си ръка.
— Госпожо Стоун, напълно сигурна ли сте, че това е истина?
— Абсолютно. Ако татко ви беше още жив, щеше да ви каже, че всичко туй е самата истина. Той много добре знаеше какво се е случило на дъщерята на преподобния Ръштън, но не искаше да ви разправя, защото не смяташе, че е прилично да се обсъжда тази тема пред млади дами като вас. Когато ми каза, че мога да остана да работя при вас, той ме предупреди да не говоря за това. И ето на, досега си мълчах. Ама вече не мога да го крия от вас.
Леля Ефи кимна в знак на съгласие.
— Не, разбира се, че не можете, госпожо Стоун. Сега, щом Сейнт Джъстин се е завърнал по тия места, всички благопристойни млади дами трябва много да внимават.
— Съблазнена и изоставена — Фелисити уплашено поклати глава. — Само си представете подобно нещо!
— Ужасно е — съгласи се леля Ефи. — Наистина ужасно. Младите дами трябва много, ама много да внимават, Фелисити, докато виконтът е тук, няма да излизаш никъде сама, разбра ли?
— О, глупости — Фелисити хвърли умолителен поглед към Хариет. — Нали няма да ме държите като затворничка в собствения ми дом само защото Сейнт Джъстин случайно е пристигнал тук?
Хариет се намръщи.
— Не, разбира се, че не.
Леля Ефи се намеси с много строг глас:
— Хариет, Фелисити трябва много да внимава. Сигурна съм, че си наясно с това.
Хариет я погледна в очите и заяви:
— Фелисити е една съвсем уравновесена и здравомислеща девойка, лельо Ефи. Няма да направи нещо необмислено. Така ли е, Фелисити?
Фелисити се ухили.
— И така да пропилея шанса да прекарам един сезон в Лондон? Как не! Можеш да бъдеш сигурна, че не съм чак толкова малоумна, Хариет.
Госпожа Стоун стисна устни.
— На Сейнт Джъстин много му допадат красиви и невинни млади момичета, проклет да е тоя чудовищен звяр. А особено сега, когато баща ви не е сред нас, за да ви пази, госпожице Фелисити, вие трябва много да внимавате.
— Точно така — съгласи се леля Ефи.
Хариет повдигна едната си вежда с въпроса:
— Да разбирам ли, че и двете не се интересувате от моята репутация толкова, колкото от тази на Фелисити?
Леля Ефи веднага се разкая за думите си.
— О, мила, нали знаеш, че не е така. Но, все пак, ти вече си почти на двадесет и пет. А този похотлив развратник, както ни го описа госпожа Стоун, явно предпочита съвсем младите и невинни момичета.
— За разлика от старите и невинни момичета, каквато съм аз — промърмори Хариет. После реши да не обръща внимание на заядливата усмивка на Фелисити. — Е, добре, предполагам, че си права, лельо Ефи. Едва ли и аз съм застрашена от набезите на Сейнт Джъстин — тя млъкна за миг. — Дори мисля, че преди малко му казах нещо подобно.
— За какво говориш? — леля Ефи се втренчи в Хариет.
— За нищо, лельо Ефи, няма значение — Хариет тръгна към отворената врата на кабинета. — Сигурна съм, че Фелисити ще опази здравия си разум и каквото още смята за особено ценно, в случай че се озове в компанията на виконт Сейнт Джъстин. Тя съвсем не е глупава. А сега, ако ме извините, трябва да довърша работата си.
Хариет съумя да се приближи към кабинета си привидно съвсем спокойна и с небрежен жест затвори вратата. Но след миг се отпусна на стола си, издавайки отчаян вопъл. Облакъти се на масата и подиря глава на ръцете си. Почувства как по гърба й полазиха студени тръпки.
Глупачката не беше Фелисити, а самата тя, реши Хариет с натежало сърце. Именно тя, Хариет, се бе проявила като пълна глупачка и бе извикала Звяра от Блекторн Хол обратно в Ъпър Бидълтън.
3.
През нощта от морето бе допълзяла гъста сива мъгла и в десет часа сутринта валмата й все още отказваха да се оттеглят и упорито притискаха брега. Докато слизаше по стръмната пътека в скалите към брега, Хариет не виждаше на повече от няколко стъпки пред себе си. Чудеше се дали Гидиън ще спази уговорката им и ще дойде, за да му покаже пещерата на крадците.
Освен това притеснено се питаше дали наистина иска той да спази уговорката им. Почти не бе мигнала предната нощта, заета с тревожната мисъл дали не беше направила фатална грешка, като изпрати онова съдбовно писмо на печално известния виконт.