— Хмм — Гидиън я разглежда мълчаливо доста дълго време, докато обмисляше чутото. Не можеше да отрече, че Хариет Поумрой говори сериозно. Вече и през ум не му минаваше мисълта, че жената може да не е съвсем наред или пък че е просто още една забавна ексцентричка. — Значи сте напълно сигурна, че сте видели откраднати предмети в онази пещера, така ли е?
— Абсолютно сигурна съм — Хариет вдигна брадичка. — Сър, за мен е изключително важно незабавно да изгоните онези разбойници от пещерата. Настоявам да действате без никакво отлагане. Ваше задължение е да се справите с тях.
Гласът на Гидиън прозвуча съвсем тихо. Онези, които го познаваха добре, щом чуят тази интонация, веднага хукваха презглава да се скрият на безопасно място.
— Вие настоявате, така ли?
— Опасявам се, че наистина е така — Хариет сякаш не бе забелязала заплашителните нотки във въпроса му. — Онези злодеи ми пречат, разбирате ли?
Гидиън се зачуди дали пак не бе изпуснал някъде нишката на разговора.
— Пречат ви? Не ви разбирам.
Тя го погледна нетърпеливо.
— Пречат на изследванията ми, сър. Нямам търпение да претърся тази пещера за вкаменелости, но се колебая дали да го направя, преди крадците да бъдат прогонени от там. Възможно е, ако започна да копая там с чука и длетото, те да забележат, че някой е влизал в пещерата.
— Мили боже! — Гидиън забрави раздразнението си, предизвикано от опитите и да го командва. Склонността й да действа прибързано беше далеч по-обезпокоителна. — Ако поне половината от всичко, което ми казахте, е истина, и през ум да не ви минава мисълта отново да се приближите до тази пещера, госпожице Поумрой.
— О, но през деня е напълно безопасно да се влезе там. Крадците се повяват само през нощта. А сега нека обсъдим как да се справим с тази престъпна банда. Аз вече имам един план, който може би ще ви заинтересува. Разбира се, сигурно и самият вие вече имате някакви идеи по въпроса. Ще е най-добре да работим заедно.
— Госпожице Поумрой, явно не чухте какво казах — Гидиън се изправи и пристъпи към бюрото й, като по този начин застана пред нея изправен в целия си ръст.
Подпря се с две ръце върху махагоновото писалище и се надвеси напред, заемайки поза, която, той отлично знаеше, бе твърде заплашителна. Сега Хариет трябваше да гледа право в ужасно обезобразеното му от белега лице. Очите й се разшириха от изненада при неочакваното му действие, но въпреки това тя сякаш не бе особено изплашена.
— Чух ви отлично, милорд — тя понечи да се отдръпне.
Гидиън попречи на опита и за отстъпление, като протегна ръка и я хвана леко за брадичката. При допира той с неочаквано удоволствие осъзна колко нежна и гладка е кожата й. Усети и деликатните костици на челюстта й, фини и крехки в огромната му длан.
— Ще ви го кажа без заобикалки — изръмжа Гидиън, без да си прави труда да прикрие намеренията си зад вежливост. — Повече няма да се приближавате до онези скали, не и докато успея да обмисля положението по-подробно и да реша какви мерки ще предприема. Ясно ли ви е, госпожице Поумрой?
Устните на Хариет понечиха да изрекат нещо, което, Гидиън не се и съмняваше, щеше да е пак някакво възражение. Но преди да успее да продума, зад гърба й се разнесе пронизителен писък. Хариет подскочи и се обърна към вратата. Гидиън проследи погледа й.
— Госпожо Стоун — каза Хариет, а гласът й издаваше крайно раздразнение.
— Боже господи, това е той! Звяра от Блекторн Хол — госпожа Стоун повдигна треперещата си ръка към гърлото. Тя отправи към Гидиън поглед, пълен с ужас и отвращение. — Значи си се върнал, отново, долен, развратен убиец! Как смееш да докосваш още едно невинно момиче? Бягайте, госпожице Хариет, бягайте и се спасявайте!
Гидиън почувства как стомахът му се сви на топка от гняв. Пусна Хариет и пристъпи решително към жената.
— Тихо, изкукала старице!
— Не, не ме докосвай! — изпищя госпожа Стоун. — Не се приближавай, чудовище! О-о-о! — очите й се завъртяха към небето и тя се свлече тежко на пода в безсъзнание.
Гидиън се втренчи с отвращение в припадналата жена. После погледна през рамо Хариет, за да разбере как приема случилото се. Тя седеше и смутено гледаше неподвижното тяло на икономката.
— Мили боже — промълви най-сетне.
— Мисля, че вече разбирате защо не прекарвам много време в околностите на Ъпър Бидълтън, госпожице Поумрой — мрачно рече Гидиън. — По тия места не ценят особено компанията ми. Всъщност, тук има доста хора, които, също като госпожа Стоун, биха предпочели да ме видят мъртъв.