— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие — промълви той, прекъсвайки мисълта си, колкото да даде знак на Джанет да влезе, когато тя надникна през вратата, — освен може би да ти върна обратно всичко, което загуби, което заслужаваш и по право трябва да имаш.
Нещо в тези думи прозвуча за Гита като клетва, но нямаше възможност да го разпита. Той я целуна, нежно й нареди да заспива, после занесе бебето в другата спалня. Тя си обеща, че ще му поиска обяснение при първия удобен случай. Инстинктът й подсказваше, че Тейър е решил нещо, което определено няма да й хареса.
Тейър се приведе над люлката и се загледа в спящото дете. Гита му бе поднесла най-красивия от всички дарове, а той нямаше нищо, което да й предложи. Само часове преди да роди сина му, се бе оказал в предишното си състояние на никой — човек без земя, без сан. Това не можеше да продължава. Не само Гита заслужаваше повече, а и двамата му синове. Както и всички деца, с които жена му евентуално ще го дари. Напоследък кралят беше намеквал, че за дългата и вярна служба му се полагат и награди от по-материален характер, не само чест и признание. Тейър реши, че е дошло времето не само да благодари за тези намеци, а да настоява те да бъдат осъществени.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
— Заминаваш, нали? Не се опитвай отново да отричаш.
Гита впи гневен поглед в съпруга си над главата на сучещото дете. Беше усетила приготовленията, въпреки очевидните му усилия да ги запази в тайна, за да може тя, спокойна и доволна, да гледа детето им. Намести се по-удобно върху възглавниците, които бе разположил около нея, без нито за миг да го изпуска от поглед. Усещаше как се опитва да я излъже. Беше избягвал много изкусно темата досега. Понякога бягаше дори и от нея, но тя не можеше повече да се примирява с това положение.
Тейър въздъхна и седна на леглото. Знаеше, че е малодушно, но се беше надявал да държи Гита в неведение до последния момент преди отпътуването си. Не искаше да я лъже, но инстинктът му нашепваше да не й разкрива истинската причина за заминаването му. Когато се завърне, обкичен със слава и награди, ще има достатъчно време за обяснения.
— Опитвах се да ти спестя безпокойството възможно най-дълго.
— А не си ли помисли, че всичката тази прикритост и потайност ще ме обезпокоят и разтревожат още повече?
— Надявах се, че няма да забележиш.
— Започнах да подозирам скоро след като роднините ми и Уйлям си заминаха. Трудно е да не забележиш нищо, когато толкова много мъже се подготвят за военен поход. Така е, нали? Скоро заминавате да се биете някъде.
— Да, в Шотландия. Или поне — в северните провинции. Шотландците отново са се развилнели и тероризират областта.
— Но ти изслужи вече четиридесетдневната си задължителна служба при краля. Не е минала година оттогава. — Видя, че Еверард се е нахранил, изправи го, опрян на рамото й, и го поглади нежно по гръбчето.
— Трудно може да отхвърли човек молбата на краля. „Особено — промърмори под носа си Тейър — когато сам е изпросил тази молба.“
— Е, не вярвам да е лесно наистина, но някои са го правили. Рицар, който се е бил толкова често и толкова добре за него като тебе, вероятно има основание да помоли да бъде освободен веднъж.
Знаеше, още докато изричаше думите, че той не е от тези, които биха го направили. Ако кралят кажеше, че има нужда от услугите на Тейър, той безпрекословно щеше да ги предостави. Освен това подозираше, че кралят съзнава този факт толкова добре, колкото и тя.
— Не, не мога. Добрите войни са повече от необходими. Шотландците, изглежда, гледат на нас като на килер за провизии. Не бива да им се позволява да опустошават необезпокоявано и безпрепятствено земите ни. Ако позволим да изглеждаме слаби в очите им, може да се изкушат да действат още по-нагло и безсрамно.
— Не съм забелязала досега вашите наказателни акции да имат някакъв възпиращ ефект върху тях.
И той не беше забелязал, но не възнамеряваше да го споделя с нея. Да се позове на дълга си към краля и държавата бе единственият начин, който знаеше, за да я накара да се примири със заминаването, макар и неохотно. Никога нямаше да поиска от него да избяга от отговорността си към своя господар и своята страна. Чувстваше се гузен, че използва този неособено почтен начин, за да запази мира и спокойствието в дома си, но в момента смяташе тази хитрост за неизбежна.
— С набезите си те причиняват бърза смърт не само от меч или стрела. Като ограбват и без това оскъдната храна на тамошните жители, те ги обричат на мъчителна гладна смърт. Северняците не могат да си позволят да бъдат лишавани от хранителните си запаси.