— Зная, зная — въздъхна тя и свали детето от рамото си. — Виж, този твой лаком син заспа прав. Ще го поставиш ли в люлката вместо мен? Една няма да се върне, докато не излезеш.
Изпълни желанието й без колебание и грижовно пое детето от ръцете й. Тя се разположи удобно върху възглавниците и се вгледа в Тейър, който настани бебето в люлката, после се върна и седна на леглото до нея. Нямаше повече аргументи, с които да се противопостави на намеренията му и да го убеди да остане. Ако упорстваше, само щеше да го накара да направи компромис с честта и с чувството си за дълг. Не можеше да причини такова нещо на Тейър.
Той взе ръката й и срещна втренчения й поглед. Тя се опита да разчете по лицето му колебание, но беше разочарована. Това не я изненада. Беше се омъжила за войник — човек, който бе прекарал повече от половината си живот, размахвайки меч. Ако се откриеше възможност да вземе участие в някоя битка, не можеше да устои на изкушението. Бойният му дух го призоваваше. Тайно се бе надявала да успее да притъпи съблазънта, която войнишкият начин на живот представлява за него, но очевидно се бе провалила. Тейър бе известен като славен войн. Безсмислено беше да се надява да укроти тази част от него, да изведе на преден план нежната, съзидателната страна на характера му, която проявяваше към нея и децата. Тейър бе човек, чиято кръв кипва от време на време от желание да познае тръпката на опасността в битката. И ако това желнание бе достатъчно силно, тя само би го отблъснала от себе си с опитите си да го задържи. Налагаше се да преглътне страховете и тревогите си и да го изпрати без сълзи и обвинения.
— Искаш да отидеш и да покажеш на шотландците прословутата ярост на Рижия дявол, нали? — Успя да изобрази слаба усмивка върху лицето си.
— Ами, както казва Роджър, омръзнало ни е да се сражаваме с техните свирепи червенокоси войни. Няма да е зле да им покажем, че и ние си имаме един-двама от този род.
— Кога тръгваш?
— След два дни — отвърна той и се укори за страхливостта си, която му попречи да я уведоми по-рано.
— След два дни? — прошепна тя. Шокът лиши гласа й от всичката му сила и изразителност. — Но… защо толкова скоро? Не можеш ли да го отложиш с още няколко дни? Със седмица поне?
Не искаше да повярва, че ще замине толкова скоро. Най-лошото беше, че не можеше да си обясни защо това я разстройва толкова. Само след седмица щеше да е достатъчно здрава след раждането, за да се любят, за което отдавна копнееше. Въпреки че бе омъжена повече от година, все още й беше трудно да говори за тези неща направо.
Тейър изруга мислено. Разбираше много добре какво остана недоизказано зад задъханите й въпроси. И той не мислеше почти за нищо друго. След три безкрайни месеца на въздържание беше истинско мъчение за него даже мисълта да я остави, без да я люби поне веднъж. А съзнанието, че може да бъде убит, правеше всичко още по-трудно. В крайна сметка щеше да замине, защото битката, за която се стягаше, нямаше да го чака.
Усещаше, че в нежните прегръдки на Гита би могъл да изгуби решителността си да свърши това, което смяташе за необходимо. Тя нямаше да използва удоволствието, което споделяха, за да го подчини на волята си, но можеше да го направи напълно несъзнателно. Ада правят любов сега, само би го накарало да осъзнае още по-болезнено какво рискува да изгуби. Не смееше да поеме този риск.
— Шотландците няма да ме чакат, мила — каза тихо той, без да се опитва да скрие искреното съжаление в гласа си.
— По дяволите шотландците!
— Там и ще ги пратя. — Беше не особено сполучлив опит да се пошегува и много се зарадва, като видя лека усмивка върху лицето й. — Няма да се бавя дълго. — Целуна я с упоение.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото това, което вършат, не е истинско военно настъпление, а грабителски набези. Идват да крадат, не да воюват. О, не! Те няма да се откажат и от битка, но не това търсят. Главната им грижа е да отнесат вкъщи повече от плячката, която заграбят. Такива неща никога не продължават колкото истинската война.
Макар че не беше съвсем съгласна, тя се отказа да спори. Действаше й донякъде успокояващо начинът, по който той разглеждаше този конфликт. Ако шотландците се интересуваха преди всичко от плячката, щяха да предпочетат да офейкат с нея, вместо да се сражават. Обеща си всеки ден от отсъствието на Тейър да се моли шотландците, които се изпречат на пътя му, да бъдат най-алчните и най-страхливите от всички.
— Въздухът е мразовит. Бебето трябва да е вътре. Вие също.
Гита едва погледна мърморещата Една с крайчеца на окото си и отново насочи цялото си внимание върху Тейър. Беше се възпротивил, когато тя излезе на двора, но никой не можа да я отклони от намерението й. Искаше да изпрати Тейър на похода заедно с новородения им син. За един кратък миг си позволи да помисли, че може би го вижда жив за последен път, но бързо се отърси от черногледството си. Той ще се върне при нея. Трябва да вярва в това!