— Права сте, мадам. Само не стойте на този студен и влажен въздух дълго време.
Гита кимна разсеяно. Мислите й бяха заети с Маргарет. Мина седмица, откакто Тейър и Роджър заминаха. Започваше да се чуди дали отсъствието на Роджър е единственото, което тревожи братовчедка й. През последните няколко дни й се стори, че Маргарет й се сърди за нещо и нарочно я избягва. Не можеше да се отърси от това чувство, макар непрекъснато да си повтаряше, че става глупава и че няма основателна причина да й се сърди.
Намери Маргарет на стената, втренчила поглед в посоката, където бяха отпътували съпрузите им. И тя го беше правила веднъж или два пъти и би го направила още някой път, преди Тейър да си дойде вкъщи, но Маргарет сякаш се бе закотвила там. Гита хвана ръката на приятелката си в знак на съчувствие и разбиране, но тя се отстрани, без дори да я погледне.
— Маргарет, мога да си представя колко ти липсва Роджър. Както на мен Тейър.
— Нима?
Раздразнена не само от въпроса, но и от гневния тон, с който беше зададен, Гита си наложи да отговори спокойно:
— Разбира се, че ми липсва. Как можеш да ме питаш такова нещо?
— Струва ми се странно да твърдиш, че ти липсва, след като ти го подтикна към тази нова битка.
— Аз ли? — Гита се учуди дали не е изиграла прекалено убедително ролята на храбрата съпруга.
— Да, ти. Никога не съм го очаквала от теб, Гита. Никога не съм допускала, че си човек, който държи на неща като титли и земи. В края на краищата имаш Ривърфол и изглеждаше доволна в него. Не ми приличаше и на жена, която се вълнува от това, дали съпругът й е обикновен рицар или лорд. Но вероятно, когато човек е имал веднъж тези неща, му е трудно, а може би и невъзможно да се раздели с тях. Не помисли за мене, когато поиска това от Тейър, нали? Не можеше да не знаеш, че Роджър ще тръгне заедно с него, както винаги досега. Да изпратиш съпруга си да ти спечели титла и имение, е едно. Но да изпратиш и мъжа, когото аз обичам? — Маргарет поклати енергично глава. — Никога не съм си представяла, че можеш да бъдеш толкова жестока, Гита. Толкова безсърдечна.
Маргарет се обърна да погледне братовчедка си в очите и се намръщи. Дори на слабата светлина от залязващата луна можеше да се забележи изненадата върху лицето на Гита. Маргарет си помисли, че може да не е доразбрала нещо или че е осъдила братовчедка си прекалено строго. Втората възможност я разтревожи силно.
Изминаха няколко минути, преди Гита да възвърне способността си да говори. Прошепна с дрезгав глас:
— Какво искаш да кажеш?
— Може би греша. Не бих се тревожила много за това.
Гита сграбчи братовчедка си за ръцете и я разтърси силно:
— Маргарет, повтори това, което каза. Бавно и ясно. Тейър ми обясни, че отива да се бие с шотландците, защото кралят го е призовал.
— Само че след като сам го помоли да изиска услугите му.
— Тейър е помолил да бъде изпратен на война? — Гита произнесе думите плавно и безизразно. Опитваше се да проумее какво й се казва.
— Да. Кралят отдавна споменавал, че освен слава и признание Тейър заслужава и по-съществена награда. И Тейър помолил да докаже още веднъж, че заслужава тази награда. Искал да спечели титла и земя заради тебе, да ти даде отново онова, което е трябвало да върне по право на Уйлям.
— И е казал, че аз съм го накарала? Казал е на Роджър, че аз съм поискала от него тези неща?
— Е, не. Всъщност не е точно така. — Маргарет въздъхна тежко и се отпусна на перилата. — Роджър така ми го представи. Не можех да повярвам, че Тейър ще тръгне да се сражава по своя воля, че ще изложи себе си и всички останали на опасност за награда, от която не се нуждае. Вярно, че преди се стремеше към земя, но нали сега има вече? И единственото, което можех да си помисля, бе, че ти или наистина си поискала от него тези неща, или си го подвела да вярва, че ги искаш. Гита, ако греша…
— Разбира се, че грешиш. Маргарет!… — Гита внезапно осъзна, че почти крещи и привлича вниманието на нощната стража. Положи усилие да овладее гласа си. — Маргарет, знаеш какви са чувствата ми към Тейър. Независимо колко щедра ще е наградата, допускаш ли, че бих рискувала живота му, за да я имам?
— Не, но това изглеждаше единственият възможен отговор. Той отстъпи земята и титлата на Уйлям без следа дори на недоволство или завист. Защо тогава ще се сражава безцелно, ако не си го притиснала за тези неща?
— Нямам представа, но бъди сигурна, че ще го попитам. Ах, този глупак, ако не го убия първо!
Виждайки колко е разярена, Маргарет се опита да я успокои:
— Прави го заради тебе.
— Не го искам и не съм го молила за това!