— Може би го е подтикнала гордостта. Чувства нужда да ти осигури тези неща, за да не изглежда, че се е оженил за теб по сметка.
— Повечето бракове се сключват по тази причина. — Махна с ръка, като видя, че Маргарет се готви да й възрази. — Да, гордостта може да има пръст в тая работа! Но има и друга причина, знам го! Това е нещо, с което се борих през цялото време, но, изглежда, без да постигна резултат. Започвам да мисля, че няма надежда да го променя.
— Какво имаш предвид?
— Изглежда не мога да го накарам да повярва, че той е мъжът, когото искам.
— Но той трябва да го е разбрал, когато не пожела да тръгнеш с Уйлям?
— Така разсъждаваш ти — сви рамене Гита, — но Тейър може да мисли, че просто се придържам към брачните си клетви.
— Как може да се съмнява, когато знае, че го обичаш? — намръщи се Маргарет. — Признала си му чувствата си, нали?
— Не. Не съм. Не ме упреквай. Наистина смятам, че нямаше да ми повярва. Пробвах всичко, за да го накарам да разбере, че искам точно него, че съм щастлива с него. И ето, тази глупост доказва, че според него все още ми липсва нещо. Като че ли съм направила някаква саможертва с омъжването си за него. Той не е уверен нито в мен, нито в брака ни и вече не знам какво мога да направя.
— Просто го обичай, Гита! Ще го почувства. Не може да остане сляп към чувствата ти завинаги.
Гита имаше усещането, че и това е напълно възможно.
— Господи, как искам да си е вкъщи! Моля се за това всяка нощ!
— И аз!
— Добре. Може би нашите молитви ще дадат резултат и той и Роджър скоро ще се върнат живи и здрави. Тогава ще посрещна този колкото едър, толкова и глупав мъж, който имам за съпруг, и ще го удуша.
Закрил с ръка носа на жребеца си, за да не ги издаде с някой звук, Тейър напрегнато се взираше в тъмнината. Шотландците бяха някъде тук. Почти можеше да ги подуши. Няколко биха могли да се промъкнат край него и хората му, но не и всичките. Ако беше друг случай, щеше просто да ги пусне да избягат, защото по-голямата част от това, което бяха заграбили, беше вече възстановено. Но сега кралят искаше кръв, искаше шотландците да си платят скъпо и прескъпо за дързостта. Тейър мислеше, че мъртвите са повече от достатъчно, но имаше заповед да убива всеки, когото открие на английска земя, да я прочисти, докато не остане нито един натрапник върху нея.
Затова, мислеше той сърдито, сега се спотайва във влажната нощ и се ослушва за врага, когото не може да забележи. Шотландците са бързи и пъргави, промъкват се от едно място на друго безшумно и неуловимо като сенки. Възхищаваше се на уменията им и ги мразеше. Лице в лице, меч срещу меч в равното поле под слънцето — така разбираше той битката.
С въздишка си помисли какво ли не би дал да си бъде сега у дома. Гита му липсваше толкова много, че чак го заболяваше от копнеж по нея. Липсваше му и малкият Еверард, възможността да го наблюдава как се променя и расте от ден на ден. С учудване установи, че му липсва дори и Ривърфол. Това, което в ежедневното управление на едно имение другите мъже намираха за скучно и досадно, на него му се струваше увлекателно и успокояващо. Разбираше, че дните му на войн, който живее от битка на битка, са към края си.
Реши, че достатъчно дълго са дебнали в тъмнината, и се обърна да яхне коня си. В този миг някой изскочи от сенките и го нападна. Тейър едва успя да вдигне навреме меча си, за да парира смъртоносния удар. Залитна от непредвидената сила на вражеския замах. След като възстанови равновесието си, нападна на свой ред.
Биеха се ожесточено и Тейър проклинаше шума, който вдигаха. Всеки звън на оръжията, всяко изсумтяване, всяко проклятие отекваха в тихата нощ като църковна камбана. Това издаваше положението му на всеки, който се интересуваше. На място, гъмжащо от врагове, това беше най-лошото, което можеше да му се случи.
Не почувства истинско, удовлетворение от победата, когато уби врага си, а задоволството му се изпари съвсем при новия шум откъм гърба му. Обърна се светкавично да посрещне следващата заплаха, но непоносима болка в левия крак го събори на земята. С всичката възможна бързина той се приготви да посрещне врага си, макар че не успя да се изправи. Ръката, в която държеше меча, не му се подчини така безотказно, както обикновено, затова се наложи да отбие камата, с която го атакуваше човекът, с лявата си ръка. Нова пронизваща болка го разтърси, когато острието на камата разряза пръстите му. Все пак навреме насочи меча си, за да спре смъртоносния устрем на врага и да го посече.
Много трудно избута мъжа настрани от себе си. Знаеше, че е на предела на силите си. Един-единствен опит да се изправи му подсказа, че раненият му крак е извън строя. Опита се да пропълзи до коня, но успя да измине едва половината от разстоянието до подплашеното животно. Гита беше последното нещо, за което си помисли, преди съзнанието му да го напусне.