Роджър се спъваше на всяка крачка в папратите и ругаеше непрекъснато, а Мерлиън и Тор мълчаливо го следваха.
— Казвам ви, че дочух шум от двубой някъде тук.
— Как можеш да кажеш в тъмното от коя посока са долетели? — изсумтя Тор.
— Тихо! — изсъска Мерлиън. — Чувате ли нещо?
— Някакъв кон — прошепна Роджър. — Давайте напред! — Той продължи вече по-внимателно, докато не разпозна жребеца на Тейър. — Това определено е неговият кон. — Още две-три стъпки и се натъкнаха на простряното тяло на Тейър. — Господи! — Коленичи до приятеля си и потърси бързо някакви признаци на живот, докато Тор и Мерлиън се приближаваха до тях.
— Жив ли е? — попита Мерлиън след един дълъг, изпълнен с напрегнато мълчание миг.
— Да, но няма да е задълго, ако не направим нещо за тези рани. — Подпомаган умело от приятелите си, Роджър започна да действа още докато говореше. — По дяволите, малко са му понамалели пръстите! — изруга той, докато с парче от набързо съдраната риза на Тор се опита да превърже ранената ръка.
— Най-добре е да го заведем на лекар в града — предложи Мерлиън, докато двамата с Тор се мъчеха да направят солидна превръзка на ужасната рана на крака му.
— Изгубил е прекалено много кръв. Няма нужда ония кръвопийци да му пускат още — сряза го Роджър. — Възрастната жена, която се грижеше за ранените вчера, ще е много по-полезна.
Успяха да качат Тейър на коня му и придържайки го към седлото, тръгнаха към градчето. Беше бавно и продължително пътуване и Роджър се страхуваше Тейър да не за губи още сили и кръв. Когато наближиха къщичката, която използваха за квартира, той вече се съмняваше дали приятелят му ще доживее да види Ривърфол отново.
Болка. Болката беше единственото, което усещаше от незнайно колко време. После долови тихо хъркане. С все още затворени очи протегна ръце и започна да изследва какво го заобикаля. Беше на легло. Някой го беше намерил. Завладяха го объркани спомени. Гласът на Роджър, студените дрехи по тялото му, молитвите на свещеника и накрая, намръщи се той, кралят. Любопитството да разбере каква част от всичко това бе плод на сънища и каква част — реалност, му даде сили да отвори очи. Трябваха му няколко минути, за да се нагоди към смущаващия ефект на внезапната светлина. Не се изненада, когато първото нещо, което вече ясният му поглед улови, бе Роджър, проснат на една рогозка до леглото му.
— Роджър… — Слаб, дрезгав шепот с болезнено усилие се изтръгна от гърлото му, но си наложи да извика по-силно: — Роджър. — Усмихна се, като видя как замаяният Роджър с олюляване се заизправя на краката си. Не спираше да се оглежда невиждащо, докато не съсредоточи погледа си върху него. — Като за войник не се събуждаш много бързо.
Усетил сухата дрезгавина в гласа на Тейър, Роджър бързо донесе чаша медовина, улови го за раменете и му помогна да вдигне главата си дотолкова, че да не се задави, докато пие. Почувства слабостта, обхванала Тейър, и силно се разтревожи. Нараняванията и последвалата треска значително бяха подкопали силите на приятеля му.
— Това беше вълшебно — продума Тейър, когато Роджър си донесе отнякъде стол и седна до него. — По дяволите, чувствам се толкова немощен. От колко време съм тук?
— Близо седмица. Кръвта ти почти беше изтекла, когато те намерихме. Накарах онази стара жена да се грижи за теб.
— Да, да, спомням си я. По-добре тя, отколкото някой кръвопускач. Старицата е поне три пъти по-добра от тия шарлатани. — Погледна към превързаната си ръка и попита намръщено: — Колко лошо е положението тук?
— Ами, два от пръстите ти са малко по-къси. Върховете са пострадали.
— А кракът ми?
Роджър въздъхна и сви рамене.
— Все още го имаш. Раната беше много дълбока. Онзи се е опитал да те осакати.
— И успя.
— Може би. Няма начин да се разбере, преди да се опиташ да ходиш. Определено ще е скован, но никой не може да каже дали тази скованост ще остане, или ще изчезне, когато проходиш. Но все още го имаш. Бъди благодарен за това.
Тейър не беше уверен, че може да изпита подобно чувство, но на първо време отхвърли този проблем.
— Някакви други наранявания?
— Няколко нови белега, но нищо по-различно от това, което обикновено се получава на бойното поле.
Тейър не желаеше повече да мисли за нараняванията си. Пожела да свърже в едно цяло разпокъсаните и неясни спомени, които го озадачаваха и тревожеха сънищата му.
— А ти, приятелю, се нагърби с неблагодарната роля на болногледачка, нали? Ти си централната фигура в малкото ми спомени от онази нощ насам.