— Защо да е неблагодарна работа? Правил си същото за мене. Не забравяй случая във Франция.
— Едва ли ще мога някога да го забравя напълно. А кралят? Идвал ли е кралят да ме види или смесвам сънища с действителност?
— О, да! Кралят беше тук. За момент ми се стори, че си се оправил от треската и делириума. Говори смислено пред нашия господар, но добре, че той не се задържа много. Тъкмо си беше заминал, когато разбрах, че главата ти съвсем не е толкова бистра, колкото отсъдих по приказките ти. Мислите ти се бяха върнали в миналото, преди три години, когато той дойде в нашата палатка. Разговаряше с призрак, роден от трескавото ти въображение. Няма значение. Нашият господар не разбра това. Даде ти наградата, която преследваше, а ти му благодари, както подобава.
— Имам ли това, за което тръгнах?
— Да, сега си барон Ривърфол, милорд. — Роджър се усмихна и направи половинчат поклон. — Собственик си и на малко имение на три дни път южно от Ривърфол. Мога да ти разкажа още неща, когато позакрепнеш. Днес за първи път от дълго време насам треската те поотпусна. Не се преуморявай и пази малкото сила, която ти е останала. Ще ти трябва всяка частичка от нея в близките дни. Мисията приключи, имаш всичко, което пожела. Сега трябва да се възстановиш, преди да се върнеш в Ривърфол при Гита.
— Ах, да, Гита — въздъхна Тейър и се загледа в превързаната си ръка. — И преди не бях хубавец, но поне бях цял. Сега ще отида при нея обезобразен и сакат. Може би ще е най-добре, ако…
Роджър изруга тихо, но възмутено и скочи толкова рязко, че столът изхвърча изпод него.
— Ако сега кажеш, че е най-добре да останеш някъде далеч от нея, ще получиш една рана и от мене! Господи Боже, в половината от бълнуванията ти се изливаше копнежът ти по Гита. Тя се е превърнала в такава съществена част от теб, че не можеш да я откъснеш от себе си дори в миговете на най-непоносима болка. Да не би наистина да вярваш, че можеш да се отвърнеш от нея, да я изключиш от живота си, особено сега, когато имаш всичко, което тя желае?
— Може и да имам сега всичко, което се изисква от високопоставеното й потекло, но за Бога, Роджър, погледни ме! Ръката ми е осакатена, а кракът — куц. Единственото нещо, което можех да й предложа, бе силно и здраво тяло. Вече и него нямам. Сега и на тялото ми му липсва красота, както и на лицето ми.
Роджър се надвеси над Тейър и го сряза:
— Понякога, приятелю, се държиш като последен глупак. Страдаш от липсата на хубава външност и забравяш да се попиташ как те виждат околните. Изглежда си убеден, че и Гита е недоволна от тази липса, но кажи ми, вглеждал ли си се някога достатъчно отблизо в нея, за да разбереш имаш ли истинско основание за това, или не? Мисля, че не си, защото в противен случай щеше да си разбрал колко грешиш.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че красавица като Гита може да обича такъв огромен, непохватен, риж и обезобразен мъж като мен?
Роджър се изправи и сви рамене:
— Наистина не знам колко дълбоки са чувствата й. Не съм сигурен, че не те вижда по начина, по който ти упорито настояваш, че го прави. Открил ли си някога израз на неприязън или разочарование по лицето й, когато те гледа? Обзалагам се, че не си. Не дори и първия път, когато те представиха като неин бъдещ съпруг. Някога да се е почувствала засрамена, когато се е налагало да те представи като свой мъж пред нейни познати? Не! Тази жена стоеше твърдо до теб от самото начало, без дори един-единствен израз на нежелание или неудобство.
— Да, така е — измърмори Тейър, осъзнавайки, че всичко, което Роджър му казва, е истина. Настроението му веднага се промени. — Прав си. Никога не съм се вглеждал внимателно, за да разбера как изглеждам в нейните очи. Но добре познавам изражението, което имаш предвид, защото доста често съм го виждал в очите на други жени.
— Но никога в очите на жена ти.
— Не, никога в нейните. — Усмивка пропълзя по устните му, но един поглед към деформираната ръка я смрази. — Разбира се, това беше преди да получа тези наранявания. Може да се окаже, че тя не е в състояние да ги понесе.
— Имаше някои интересни белези и преди. Ще бъда много изненадан, ако ги намери за отблъскващи.
Тейър обмисли това за миг, после усмивката отново заигра на лицето му. Роджър беше прав. Обзе го възхитително откровение. Не беше се държал честно с Гита, дори в известен смисъл я бе оскърбявал. Колкото и да ровеше из спомените си, не се сети за нито един случай, когато да е показала неудовлетворение и разочарование от външния му вид. Начинът, по който изглеждаше, просто нямаше значение за нея. После си спомни как го ласкаеше за очите и тялото му и всяко съмнение, че Роджър не знае какво говори, се разсея без остатък.