— Значи не си особено засегнат от това, че Гита ти е сърдита.
— Не съм казал това. — Той се намръщи. — Зависи колко ми е ядосана и има ли начин да я успокоя.
Все още си задаваше този въпрос, когато пристъпи в големия салон. Отново никаква следа от Гита. Започваше да се чувства много объркан. Нямаше нужда да поглежда събралите се около масата, за да проумее, че всички те тайничко го наблюдават и се мъчат да разберат защо съпругата му я няма. Седна на масата и за миг помисли да намери Гита и да я довлече на мястото й. Можеше да се сърди колкото си иска, но нямаше правото да го прави на глупак пред всичките тези хора. Тъкмо се беше надигнал и тя се появи. Тейър внезапно пожела да си беше останал седнал.
Гита се приближаваше към отреденото й място, вперила поглед в мъжа си, и колкото по го наближаваше, толкова по се забавяше крачката й. Нещо със стойката му не беше наред. След миг разбра къде се крие разликата. Застана до стола и се втренчи в краката му. Тейър държеше левия си крак някак странно изпънат. Стана й ясно, че този път не му се е разминало без по-сериозно нараняване.
Огледа го внимателно, като бавно вдигаше погледа си нагоре. Очите й се разшириха, когато съзря лявата му ръка. Върховете на два от пръстите липсваха. Стисна ръцете си в юмруци и насили погледа си да продължи нагоре. Заля я вълна от облекчение, когато не откри други видими следи от сериозни наранявания. Облекчението обаче не спомогна за обуздаването на гнева й, напротив.
Даже не й беше съобщил. Знаеше, че е бил ранен опасно, но никой не се беше потрудил да й каже колко опасно. Явно беше се разминал на косъм със смъртта. Когато погледите им се срещнаха, не беше учудена от предпазливостта, която се таеше в очите му. Подозираше, че изглежда точно толкова бясна, колкото и се чувстваше. А и нямаше никакво намерение да прикрива чувствата си този път.
— Спечели ли това, заради което отиде да се биеш? — изсъска тя.
— Да. Сега съм барон Ривърфол. — Изпитваше известна гордост от титлата си, но виждаше, че ще мине доста време, докато Гита сподели това чувство.
— Какво? И никаква земя?
— Едно малко имение на няколко дни езда на юг от тука.
— Колко удобно. Няма да ти се налага да пътуваш дълго и надалече, за да играеш ролята на могъщ господар.
— Гита, чакай. Чувствах се задължен да го направя за теб.
Разбра, че прави грешка, още в момента, в който думите се отрониха от устните му, но реши да се придържа към този си аргумент. Освен това, макар и отчасти, това беше истината. Докато се лекуваше, мисли дълго и стигна до заключението, че е тръгнал за тези награди повече заради себе си, отколкото заради нея. Гордостта го беше накарала, но не беше склонен да го признае пред цялата тази публика, наострила уши.
— За мен? Не съм искала нищо! Не съм искала да заминаваш и да те изпонакълцат целия!
— Вярно е, нищо не поиска от мен. Сам реших да го направя. Все пак жена с такова благородно потекло като тебе трябва да се омъжи за нещо повече от обикновен рицар. И отидох да заслужа титлата си.
— Ах, така ли? И какво ще стане, ако решиш, че това, което имаш сега, не ти стига? Да станеш барон ти костваше два пръста. Какво ще дадеш за… за едно графство например? Ръка? А ако ти дойде наум да натрупаш дълъг списък от титли, както правят някои? Сигурно това, което остане от теб, ще може да се насмете в една лопатка, но ще мога гордо да кажа, че си лорд този, барон онзи и граф еди кой си. За мен ще е истинско удоволствие!
„Добре се справя“ — мислеше си не без удивление Тейър. Не се учуди, като видя как хората му от почуда я бяха зяпнали с отворена уста. Самият той едва не го направи. Беше далеч по-ядосана, отколкото си бе представял. Искаше да я успокои, да я утеши, но не знаеше как, а не разбираше защо е толкова разстроена и разгневена.
Гита чувстваше как сякаш някой я разкъсва отвътре. Искаше да поплаче над раните му, да крещи от съжаление за осакатяването на красивото му тяло заради тези безполезни според нея придобивки. Едновременно с това й се искаше да вика и да го ругае за глупостта му, да избяга, да се скрие някъде, където да се успокои и да въведе в ред обърканите си чувства.
— Защо ми причиняваш всичко това? — запита го тя с по-мек глас. Някаква безпомощност се промъкваше в нея. — Какво съм направила, за да мислиш, че титли и богатство имат значение за мен? Какво съм сторила, за да смяташ, че тези неща стоят по-високо от твоя живот? Всичко, което съм казала и направила, трябваше да ти подскаже точно обратното. Но ти си сляп и глух за всичко. Не ме интересува дали си барон или ковач. Все ми е едно дали притежаваш най-хубавото имение в цяла Англия, или живееш в бедняшка колиба. Аз искам теб, не богатства!