— Не. Само щеше да се тревожиш до смърт. — Усмихна й се леко. — Като виждам колко държиш на мен.
Сведе поглед към нея и забеляза, че го наблюдава предпазливо и с известно раздразнение. Беше малко нечестно от негова страна да продължава да я предизвиква да споделя чувствата си, но просто не можеше да се спре. Съмняваше се, че някога ще му омръзне да чува тези сладки думи и нуждата му от тях бе неизмерима. В тях откриваше не само щастие, но и покой и сигурност. Гита беше негова, изцяло негова.
— Ти ми вярваш. — Изненада се колко бързо бе приел признанието й.
— Да. Защо да не ти вярвам?
— Мислех, че няма да можеш. Защо ми вярваш? — Той се намръщи, без да скрива недоумението си, и тя въздъхна. — Трябва да знам. Трябва да съм направила най-сетне нещо значително, за да повярваш така безрезервно на признанието ми, след като толкова твърдоглаво отказваше да обърнеш внимание на всичко, което казвах досега.
— Ами ти ми го изкрещя в лицето.
— Не съм крещяла — измърмори тя, но знаеше много добре, че беше точно така.
Той пренебрегна възраженията й и продължи:
— Беше побесняла. Думите просто се лееха от устата ти. Такова признание, спонтанно и непреднамерено, няма как да не е истина. А и ти не си човек, който използва словото за измама или за собствена изгода. Опасявала си се, че няма да ти повярвам? Затова ли се въздържаше да ми кажеш?
— А щеше ли? Можеше ли да ми повярваш преди?
— Да. — Намръщи се, после въздъхна. — Не, може би не.
— И аз мисля, че нямаше. По толкова начини се опитах да ти го кажа и покажа, но ти не разбра.
— Гита — целуна я по челото и я притегли по-близо до себе си, — толкова си красива, толкова съвършена!
— Съвършена? — Тя се взря недоверчиво в него. — Съвършена! Ха! Отказва ли съвършената жена да посрещне съпруга си, когато след дълги месеци раздяла се завръща от война? Оставя ли го сам да си приготви ядене? Направих го от чиста злоба, да знаеш. Това едва ли са маниери на достойна съпруга. Исках да се поизмъчиш от притеснение и да жегна леко гордостта ти.
— Зная. Успя да го направиш — изрече той с равен глас.
— Много си милостив.
— А, не. Сериозно обмислих възможността да те намеря и да те завлека в салона, където ти е мястото, но чувствах, че само ще те настроя още по-силно срещу себе си.
— Да — усмихна му се тя и се сгуши в него, — точно така.
— Много добре, че се появи в салона, защото тъкмо ставах да изпълня намерението си. — Усмихна се отново, когато тя се изсмя меко, после прокара пръсти през гъстата й коса и усещането го изпълни с тръпка на удоволствие. — И така, не си съвършена, освен в моите очи. Не, истина е — прибави той, когато тя издаде тих присмехулен звук. — И недостатъците ти те правят съвършена в моите очи. Ти си Гита — никакви сенки, никакви лъжи, никакви капризи и измамни обрати. Пълна си с примамки и съблазън, но те са част от теб.
— Е, значи моя е вината, че не си разбрал нищо от това, което се опитвах да ти подскажа досега с думи или постъпки?
— Не, скъпа моя. Не се доверявах на способността си да преценявам правилно. Предпазливостта ме подвеждаше. Чувах това, което исках, и виждах неща, които не съществуваха. Приемах само очевидното — фактите, които не можеха да бъдат поставени под въпрос, които не трябваше да се обмислят или отгатват. Като страстта, която споделяме. Нея лесно можех да видя, да приема, да почувствам. Макар че ме изненадваше, приемах я като истина. — Изгледа я и се намръщи. — Ясен ли съм, или ти звучи като безсмислица?
— Напълно ясно. — Целуна го бързо по бузата. — Разбирам. Беше недоверчив. Опитът ти те е принудил да бъдеш предпазлив.
— Да, но не беше честно да се отнасям към теб чак толкова предпазливо.
— Може би. Но е неразумно да се пренебрегва добре научения урок.
Той сви рамене, после прокара лениво ръце нагоре-надолу по тялото й.
— Толкова си красива… — Засмя се, като чу как раздразнено цъка с език. — Не можеш да кажеш, че не си красива.
— Ще бъде нескромно и суетно да се съглася, че съм.
— Не е проява на суетност да потвърдиш една истина. Тя се отдръпна леко и започна да го изучава изпитателно.
— Истината, но както я виждат другите. Откакто станах достатъчно голяма, за да разбирам, непрекъснато са ми повтаряли, че съм красива. Изглежда всички, с които съм се срещала, го мислят, така че сигурно е вярно. Аз обаче виждам просто себе си, Гита. Виждам плът, кости, коса, които Господ е съчетал така, че да радват очите — досега. Възрастта ще промени това. Болести могат да го развалят. Толкова неща могат да го унищожат! Ще е жалко да заложа вярата и надеждите си единствено на красотата. Има много други по-значими и трайни неща, които трябва да се стремя да постигна и да задържа, макар че съм благодарна за хубостта си. Радвам се, че тя ти доставя удоволствие.