Тейър беше леко замаян. Никога една обикновена целувка не го беше раздвижвала така. Опита се да отдаде на лошата светлина или на своето въображение, подклаждано от напразни надежди, това, което виждаше на лицето й. Нищо, каза си той, не може да промени този нежен, горещ поглед в очите й. И преди беше карал жените да се разчувстват в ръцете му, но никоя от тях не беше като Гита. Жени като нея не се приближаваха достатъчно до него, за да изпробват умението му.
— Добре ли го направих? — прошепна тя.
— Да — намигна й той. — Наистина много добре. Толкова добре — отстрани я от себе си, — че предпочитам да се присъединим към останалите на пиршеството. Не искам ушите ми да бъдат издърпани.
Разменяйки маловажна информация един за друг, те тръгнаха обратно към имението и се присъединиха към Роджър и Маргарет. Макар че участваше в общия разговор, Тейър беше потънал дълбоко в собствените си мисли. Обзеха го страхове и съмнения. Гита е била сгодена за Уйлям, един изключително красив мъж, след това за Робърт, който беше доста приятен на вид. Сега й се налагаше да се омъжи за него. Целувките му я стоплиха сега, но беше сигурен в скорошното й съжаляване, че се е омъжила за най-обикновения от братовчедите. Както и да се опитваше да разсее тези мисли, всеки път, когато погледнеше годеницата си, виждаше само беди в бъдещето.
ГЛАВА ТРЕТА
Въпреки изпитото вино, Тейър продължаваше да усеща някакъв стегнат възел от напрежение вътре в себе си. Стоеше до тримата братя на годеницата си, докато чакаше появяването й. Те бяха красиви като нея, весели и остроумни и правеха всичко възможно, за да го накарат да се отпусне. За нещастие, това не им се удаваше. Дори ясно изразеното им дружелюбно отношение не можеше да разсее впечатлението от шепота около него, нито да скрие погледите, с които го гледаха другите. Гостите на сватбеното празненство съжаляваха булката. Мислеха, че е чисто пропиляване на красотата й да се омъжи за човек като него и той не можеше да не признае, че са прави.
— Мисля, че е наш дълг да ти кажем какъв е характерът на сестра ни — намигна Фулк Рауйе на Тейър.
Светлосините му очи излъчваха веселие. Тейър се насили да се усмихне на младия мъж.
— Да не искаш да изреждаш недостатъците й?
Джон, най-големият брат, си придаде вид на разгневен:
— Нашата сестра няма недостатъци. Трябват й само едно-две неща, за да стигне съвършенството.
— Добре казано — измърмори Тейър.
Втренчил индиговосините си очи в него, Байард каза:
— Тя никога не е глезена, но винаги е била обичана силно. Същото важи и за Маргарет, която тръгва с нея. Двете винаги са били закриляни, както се полага на момичетата.
— Това ясно се вижда от маниерите им. Както и на техните роднини. Успокойте се, смятам да бъда добър съпруг на Гита.
— Понякога търпението ти може да се изчерпи.
— Джон е прав — продължи Фулк и се намръщи леко. — На нашата сестра си разрешаваше да изказва свободно мнението си.
Джон кимна в знак на съгласие и добави:
— А чувството й за хумор често звучи странно.
Присъединявайки се към четворката, бащата на Гита каза:
— И държи да изслушват това, което има да каже. Не се плаши. Не те обвързваме с някаква опърничава жена. Просто трябва да знаеш, че тя рядко приема нарежданията с мълчание. Иска да получи обяснение и възможност да изкаже собствените си виждания по въпроса. Понякога може да бъде много упорита в това отношение.
— Да — кимна Фулк. — Има случаи, когато се впива в нещата, докато не бъде изслушана.
Отвлечен за миг от своите тревоги, Тейър попита:
— Да се впива в нещата?
Бащата на Гита въздъхна.
— Столове, маси, даже хора. Впива се като бръшлян. И е почти невъзможно да я откъснеш.
Тейър не можа да се сдържи и се изсмя на глас:
— Какво ми докарахте на главата?
Лорд Джон се усмихна:
— Няма да е скучна съпруга. Това може да се каже със сигурност.
Преди още Тейър да отговори, Роджър се приближи и запита:
— Някой виждал ли е Робърт или онзи негов чичо?
— Да — отговори лорд Джон. — И двамата заминаха още преди изгрев слънце.
Тейър потърка брадичката си, обмисляйки това съобщение. Беше приел, че щом не поиска веднага възмездие, това означава, че няма да обсипва с подозрения двамата роднини. Така че нямаха причини да бягат. Това, че го направиха, потвърждаваше вината им. След миг отхвърли всички мисли, свързани с тях. Не бяха спечелили нищо от двуличието си. Сега щяха да изчезнат от погледите.