— Не, няма да го убия. — Тейър погледна изплашения пленник. — Името ти?
— Джон Блек, господарю.
— Кой ви прати тук, Джон Блек? — Когато човекът се поколеба, преди да отговори, Тейър изруга: — Ще ти съдера жив кожата, парче по парче.
— Бяхме наемници на братовчед ви, милорд.
— На Робърт Сейтън?
— Да, макар че чичо му ни командваше.
Тейър сграбчи мъжа за предницата на дебелата му ватирана риза и изсъска:
— Ще се върнеш при скъпия ми братовчед Робърт и онова кирливо псе, което го командва. Ще ги посъветваш да изчезнат от очите ми. Не е по вкуса ми да убивам собствените си роднини, но кълна се в Бога, ако ги видя или надуша наоколо, ще го направя. — Отхвърли мъжа настрани. — Отрежете му три пръста от ръката, с която държи сабята — разпореди на хората си, които охраняваха пленника. — После го изпратете да си върви. — Загледа се във варелите за вода, без да чува молбите и писъците на мъжа, последвали изпълнението на заповедта му.
— Госпожата? — Бек побърза да напълни кофа вода за баща си.
— Една ме уверява, че е получила само лек удар по главата.
Роджър се усмихна с благодарност, когато Бек донесе вода и за него.
— Затова ли наказанието беше толкова леко?
— Не — въздъхна Тейър, докато Бек му помагаше да свали горните си дрехи. — Човекът е изпълнявал команди. Ясно е, че е внимавал как удря Гита. Искал е само да я усмири, за да не се дърпа. Разбрах това, когато яростта ми попремина.
С помощта на Бек Роджър също разголи тялото си.
— Разумно ли беше да предупреждаваш Робърт и онова псе — чичо му?
— Кой знае? — разтърси рамене Тейър и започна да се мие. — Имах едно наум, че това не е сляпа, необмислена атака. Робърт искаше Гита за жена. Видях изражението му, когато разбра, че не той ще е младоженецът. Истината е, че той и Бек са единствените ми роднини. Нямам голямо желание да го посичам. Знам, че онзи негов чичо стои зад цялата работа. Той иска Робърт да вземе всичко и може да се опита да постигне това, без да подбира средствата. Трябва да бъдем нащрек. Нямам никакво желание следващия път мълвата за смъртта ми да бъде вярна.
— Особено сега, когато имаш толкова много неща, за които да живееш — промърмори Роджър и хвърли поглед към палатката на Тейър.
— Да. — Тейър също погледна натам, докато изтриваше тялото си.
— Тя видя човека, като влизаше в палатката — обясни Бек. — И изтласка другите две дами навън на безопасно място.
— И позволи да я пленят — изсумтя Тейър.
— Когато й изревеш, опитай се да го направиш по-меко.
— Какво?
— Ами, сигурно главата ще я боли известно време.
Тейър се втренчи в сина си за момент, после се изсмя:
— Джентълменът не реве на дама.
Бек върна гримасата на Тейър, преди да извика с момчешки ентусиазъм:
— Видя ли ги как бягаха?
— Да, бързо си плюха на петите кучетата — каза Роджър.
— Нямам предвид мъжете, сър Роджър. Говорех за дамите. — Усмихна се, когато двамата мъже се разсмяха. — Не знаех, че дамите могат да тичат така добре. Мога да се хвана на бас, че биха надбягали някои от хората тук. Не един и двама.
— Да, бързи бяха. Имам добра идея — заговори провлечено Тейър, — може да ги пуснем да се надбягват и да изкараме някоя и друга пара. — Избухна в буен смях при вида на изуменото лице на сина си. — Шегувам се, момче. Хайде, иди сега и ни донеси ядене. Ще се нахраня, преди да видя Гита. Току-що Една внесе някаква храна. Гита трябва вече да е станала.
Бек се затича да изпълни нареждането, а Тейър се зае със своите дела. Помогна да увият телата на двамата убити. Щеше да се погрижи за погребението им в първата църква, която им попадне. Съжаляваше за смъртта им, но все пак беше доволен, че и двамата бяха с него отскоро и не му бяха много близки. След като размени по някоя дума с ранените и се увери, че раните им не са много тежки, седна с Роджър да се нахрани.
Мълчанието продължи дълго, докато накрая Роджър проговори:
— Потънал си в мисли, приятелю.
— Това е затишие след бурята. — Видя съмнението, изписано на лицето на Роджър, и направи гримаса: — Как може човек да не се размекне при вида на красива жена?
— Не може да не го направи, ако така му е писано.
— Това, което беше писано, е Гита да се омъжи за Уйлям.
— А може да не е така. Кой знае какви са пътищата на съдбата?
— Със сигурност никой от нас, бедните смъртни.
— Аз не бих оставил това да ме тревожи. Наслаждавай се. Въпреки бедите и болката, които чувството може да доведе, нищо не може да се сравни с него.
— Говориш така, сякаш съдиш от собствен опит.
Тейър не си спомняше Роджър някога преди да е споменавал за такъв проблем.
— Да, от опит, макар и отпреди много години. Случаят беше безнадежден. Бях рицар без земя и толкова беден, колкото и сега. Макар и краткотрайна, тази любов беше разкошна.