Гита стоеше на прозореца и наблюдаваше пламъците на огньовете в лагера на Тейър. Копнееше до болка да бъде с него, да го държи в обятията си и да го утешава.
Откъм вратата долетя някакъв шум и откъсна мислите й от безрадостната посока, в която бяха поели. Наблюдаваше безучастно Хенри, който бе донесъл малко храна на една масичка. В това време Джон пазеше на вратата. Когато и двамата я изгледаха настойчиво, тя въздъхна и седна на ниската табуретка пред масичката. Почувства се отвратена от себе си, че може да изпитва глад в такъв момент, но при вида на храната апетитът й моментално се събуди. Мисълта за ядене й се струваше като проява на нелоялност в момент, когато животът на Тейър висеше на косъм.
— Трябва да се храните, милейди — настоя Хенри след малко.
— Защо?
— Заради детето.
— Аха, да го поохраня малко, преди да го убият, така ли? — С крайчеца на окото си видя как и двамата мъже се сгърчиха.
— И за да има шанс да оживее.
От устните й се отрони къс презрителен смях, но отчупи парче сирене от подноса и го захапа.
— Не ми разправяйте смешни приказки. Знаете много добре, че Пикни няма да остави това дете да живее. Ако изобщо ме остави да го родя, то ще е само да размаже главата на клетото създание, преди да е поело първата си глътка въздух. Детето, което нося, е наследникът на това място. Знаете как се разправя Пикни с наследниците. — Хапна още малко сирене, после си отряза дебел къшей хляб и го намаза обилно с мед.
— Може да се роди момиче.
— Мислиш, че това ще промени съдбата на детето, Хенри? Не бъди такъв глупак. — Тя не обърна внимание на смръщването му и продължи да яде. — Ако кралят разбере, че негов рицар е умрял, оставяйки законна дъщеря, ще поеме грижата и отговорността за нея. Негово кралско право е да постъпи така. Ще я задоми за някой негов приближен, комуто е задължен, и всичко, което остане след Тейър, ще се прехвърли на нейния съпруг. Пикни никога няма да поеме риска кралят да научи и да има повод да отхвърли претенциите му за собственост.
— Но ние нямаме нищо общо с това! — протестира Джон.
— Така ли? Кой ме докара тука? Кой ме отвлече и хвърли в лапите на този злодей?
— Не знаехме плановете на Пикни.
— Ах, да, разбирам. Обвинявам ви несправедливо. Е, сега вече не можете да кажете, че сте в неведение относно намеренията на господаря си. — Изгледа ги снизходително. — О, не! Вие виждате цялата злонамереност на този човек и въпреки това не правите нищо, за да го спрете! — Обърна се и продължи да се храни.
— Нямаме желание да умрем — сопна се Хенри. — Наблюдават ни много внимателно. Пикни не се доверява на никого.
— Значи ще си седите тука и ще се оставите да ви направят съучастници в убийство след убийство? Независимо че няма да размахвате меч, ръцете ви ще са обагрени с кръвта, която ще бъде пролята. Безпрекословното подчинение не ви освобождава от вина или отговорност, господа.
— Ако се противопоставим на Пикни по какъвто и да е начин, само ще загубим живота си напразно. Не можем да го спрем да извърши престъплението. — Хенри рязко грабна празния поднос. — Не искам да умра и, по дяволите, определено не искам да умра в безумен опит да попреча на нещо, което не може да бъде спряно.
— Не можеш да ни обвиняваш за това! — извика Джон.
Гита грабна недоизпитата чаша с вино от подноса и каза:
— Аз не ви обвинявам. Знам как, подтикван от глада, човек може да направи почти всичко за някоя и друга монета. Знам, че повечето мъже не могат да видят нередното в опита на Пикни да завземе нещо, което не му принадлежи, и то да го постигне чрез убийства. Те не смятат за нередно да се открадне и нечия жена от леглото на съпруга й и да се хвърли в чуждо. Тъжно е, но такива неща се случват толкова често, че се приемат за нормални. Не мога да ви обвинявам и че искате да опазите живота си. И аз бих искала да го направя. Така че вървете. Вървете и се погрижете за сигурността си. Няма да ви осъдя за това.
Не се изненада, когато я оставиха силно разгневени и треснаха вратата, за да го подчертаят. Докато с едната си ръка им бе предлагала прошка и разбиране, с другата им бе удряла плесница след плесница. Не разбираше как са се забъркали в тази мръсна история, не разбираше и защо не искат да се откажат от участие в нея и да се оттеглят. Но понеже тя и детето й бяха изложени на голяма опасност, можеше само да негодува от нежеланието им да й помогнат. Не искаше саможертви, само помощ. За нещастие, да й помогнат, за тях се равняваше да подпишат собствените си смъртни присъди, затова се съмняваше дали някога ще може да промени решението им.