— И така, съвсем сама съм — промълви на себе си и отпи от виното. После бавно се приближи до прозореца.
Докато се взираше в пламъците, които осветяваха лагера на Тейър, не спираше да измъчва мозъка си в търсене на някакъв изход. За съжаление малкото, което й хрумна, не издържа по-задълбочено обмисляне. Лъсваха слабост след слабост, докато от плановете й не оставаше нищо и трябваше да ги изоставя. Най-лошото бе, че откъдето и да ги погледнеше, за да бъдат успешни, винаги се явяваше необходимостта от участието на поне още един човек.
Скърцащият звук на отваряща се врата я накара за миг да си зададе въпроса, дали боговете не й изпращат именно този човек. Когато видя кой влиза, реши, че съдбата понякога проявява жестоко чувство за хумор. Беше Робърт, който я изгледа с някаква странна смесица от обожание и уплаха.
— За какво си дошъл? — попита го тя и почувства странна смесица между съжаление и омраза.
— За да се уверя, че не се отнасят лошо с теб.
— Лошо ли? О, не! Много си ми е добре в тая затворническа кула!
— Тук си, за да си в по-голяма безопасност — заекна той.
— Сигурно. Малко странно е, че вратата се заключва отвън. Кара ме да мисля, че целта е по-скоро да бъда задържана да не изляза, отколкото да се попречи на други да влизат при мен. — Облегна се на стената до прозореца, постави чашата си на перваза и скръсти ръце на гърдите си. — По-добре е да влезеш. Може да се изкуша да побягна.
Робърт нервно прокара ръце през русата си коса. Гита изглеждаше по-красива от всякога, въпреки че коремът й вече бе доста закръглен. Но изглеждаше също тъй недостижима, както винаги. Безкрайно отдалечена от него. Искаше я толкова силно, че не можеше да спи нощем, но тя беше на Тейър — на големия, недодялания, обикновения Тейър. Не беше справедливо.
— Никой не иска да бъде притиснат между чука и наковалнята на една лична битка — рече той, като се бореше нервността да не се промъкне в гласа му.
— Битка ли? — изсмя се горчиво Гита. — Каква битка? Вуйчо ти няма необходимата смелост да се бие с Тейър. Използва те, за да го подмами към смъртта като агне на заколение.
Неудобство, после срам се изписаха върху лицето на Робърт, но това не трогна Гита. Ако питат нея, смяташе, че просто трябваше да се удави в собствената си вина. Стоеше покорно до вуйчо си, докато той се готвеше да убие свой кръвен роднина.
— Не искам да говоря за това — измънка Робърт.
— Нито да мислиш. Това няма да спаси душата ти, Робърт.
Той започна да кръстосва из стаята и извика:
— Ще ти бъда добър съпруг, Гита.
— Наистина ли си въобразяваш, че ще позволя да бъдеш нещо за мен, след като си участвал в убийството на моя съпруг?
— Ще трябва да се омъжиш за мен. Това е част от плана на вуйчо.
— О, да! Той вероятно може да ме насили да се омъжа за теб. Ако трябва да избирам между двама ви, възможно е да избера тебе. Но не могат да ме принудят да се грижа за теб или дори просто да те харесвам. Като имаш предвид, че вуйчо ти смята да убие и детето ми…
— Не! Не, това не е вярно! Той не е казвал такова нещо!
— Каза го. Да! И ти чу и разбра. Но явно си успял да се разубедиш, че си чул именно това. Е, няма да можеш да се правиш на недоразбрал, когато застанеш до гроба на това невинно създание. Но тогава ще е твърде късно.
Внезапно осъзна, че докато Робърт нервно се разхождаше из стаята, се е озовала между него и отключената врата. Имаше възможност да се измъкне. Въпросът беше какво да прави след това. Все още щеше да е пленница между стените на Сейтън Менър, но съществуваше шанс да се промъкне навън, да се укрие някъде. Беше минимален шанс, но по-добре нищожен, отколкото никакъв, реши тя и се втурна към вратата.
— Не, Гита! Чакай!
Погледна през рамо и видя, че Робърт тръгна след нея. Дръпна рязко вратата, но в следващия миг се блъсна в нечие четвъртито тяло. Току-що събудените й надежди бяха прекършени. Знаеше на кого се е натъкнала още преди да погледне нагоре. Две ръце здраво я хванаха за раменете и я натикаха обратно в стаята. Тя се препъна и като вдигна глава, се озова срещу изкривеното от ярост лице на Чарлз Пикни. След него влязоха Томас и Бертран.
— Какво правиш тук, Робърт? — поиска да узнае Пикни. — Помагаш на безценната ни плячка да избяга? — Блъсна Гита върху леглото, после прекоси помещението и зашлеви толкова силно Робърт, че той се олюля и едва не падна.
Гита седна на леглото. Наблюдаваше намръщена представлението. Робърт не направи нищо, за да отклони удара. Дори не се опита да избяга, камо ли да се защити с дума или действие. Трудно можеше да разбере как зрял мъж може да позволява да се отнасят така с него. Само намръщеното му лице издаваше някакъв признак на негодувание.