Робърт се взираше невярващо в безпомощно овързаните пазачи, докато Джон за сетен път проверяваше възлите. Той току-що се противопостави на вуйчо си. Осъзнаването на този факт едновременно го ужасяваше и изпълваше с ликуване. Беше се надявал, че Гита ще му даде силата да се откъсне от властта на вуйчо си. Тя го стори, но по начин, който той дори не си бе представял.
Джон се намръщи на Робърт, който гледаше с празен поглед безчувствените пазачи.
— Хайде, да не смяташ да ми припадаш в ръцете?
— Не. — Робърт се отърси от самовглъбението, в което бе изпаднал. — Просто осъзнах, че вече съм свободен.
— Какви ги дрънкаш?
— Не ми обръщай внимание. По-добре да тръгваме. Вуйчо ми ще гледа да свърши работата възможно най-бързо, за да се върне пак при Гита.
— Чакайте, какво ще правите с нас? Тук ли ще ни оставите?
Обърна се и погледна мъжете, които Пикни беше заключил. Позна човека, който го беше заговорил. Наричаха го Малкия Том. Мъж като канара. Малкия Том беше впил пръсти в желязната решетка и притискаше в нея хубавото си лице.
— Засега — отвърна той и веднага се надигна многогласен протест.
— Ние можем да се бием срещу Пикни.
— Без мечове ли, Малки Том? Бъдете търпеливи. Ще се върнем. — Той се отправи към една малка стаичка надясно.
— Чакай — Джон грабна ключовете и отиде да отвори вратата на килията. — Един от вас. Само един! — отсече той, когато всичките мъже тръгнаха напред.
— Какво правиш? — попита Робърт. — Какъв смисъл има да пускаш само един?
Джон отвори вратата, издърпа Малкия Том, заключи отново и чак тогава отговори:
— Той ще се погрижи никой, на който му скимне да се разхожда тука, да не може да даде сигнал за тревога. — Пусна резето и подаде ключовете на Малкия Том. — Разбираш ли какво ти казвам?
— Да. Ако някой слезе тука, трябва да му запуша устата.
— А ако не успееш, освободи мъжете. Бъркотията ще ни осигури още малко време, от което се нуждаем.
— Време за какво? — запита настойчиво Малкия Том.
— За да доведем Рижия дявол — отвърна Робърт, грабна Джон за ръката и го повлече към стаята, към която се бе запътил по-рано. — Помогни ми да отместя тези сандъци — нареди Робърт и започна да дърпа първия от четирите тежки скрина, наредени край стената.
Под сандъците се криеше вратичка. Робърт я отвори, после легна и пропълзя в тунела. Джон изруга и го последва. Проходът бе облицован с камъни и много влажен. Беше нисък и трябваше да се придвижват приведени, но все пак тук можеше да се промъкне и най-едрия човек. Робърт стисна зъби, за да се пребори с неприятното усещане за присъствието на хиляди гадни дребни създания, и опипом си проправи път в тъмнината на тунела. Отдъхна си, когато той изведнъж тръгна нагоре. Множество метални решетки бяха забити в стената, за да подпомагат изкачващия се. Наложи се Джон да се промъкне непосредствено до него, защото сам не можа да отвори вратата. Когато тя най-сетне се поддаде, струята свеж въздух причини истински водопад от опадали листа, съчки и дребни камъчета, който те трябваше безропотно да изтърпят. Робърт изпълзя навън и помогна на Джон да се измъкне. Озоваха се в хралупата на едно огромно дърво, която, макар и доста обширна, бе тесничка за двамата, затова Робърт побърза да излезе. Огледа откритото поле чак до стените на Сейтън Менър и с помоли планът на Хенри да е проработил.
— Да побързаме — промълви задъхано Джон, след като отърси боклуците от себе си. — Можем да минем през гората, докато наближим лагера на Рижия дявол. Така никоя от страните няма да ни забележи и да ни вземе за враг.
Робърт кимна и се отправи към стана на Тейър. Джон го следваше само на стъпка. Не бяха изминали и десетина метра, когато няколко мъже изскочиха неизвестно откъде ги плениха, преди дори да помислят да се съпротивляват Когато единият от тях се приближи достатъчно, Робърт го разпозна. Усети как страхът едва не удави новороденото му чувство за свобода. Студената усмивка, която Мерлиън му отправи, само засили страха му.
— Искам да видя Тейър — каза Робърт, проклинайки наум страха си, който накъсваше гласа му.
— О, да! Разбира се, че ще го видиш. Право на всеки човек е да се изправи пред екзекутора си.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Когато Мерлиън нахлу стремително в палатката му, Тейър рязко скочи на крака. Имаше някаква настойчивост и целенасоченост в поведението на приятеля му, които възродиха надеждите на Тейър.
— Да не си открил нещо? — попита той, горд от спокойната устойчивост на гласа си.
— Да. — Мерлиън даде знак на някого зад себе си и двама мъже бяха вкарани в палатката и хвърлени непочтително на земята. — Не знам каква игра играят сега, но… — подритна той с крак Робърт — хванахме тия двамата да се промъкват през гората.