Мъжете се изправиха бавно и Тейър разпозна братовчед си. Ярост се надигна в него и го заслепи за всичко, освен за нуждата да накара някой прескъпо да плати за безценната му загуба.
Изръмжа гърлено и се нахвърли върху Робърт, който нададе пронизителен писък и се опита да се скрие зад мъжете, събрали се на входа на палатката.
Роджър бързо застана пред Тейър, доволен, че и Мерлиън се втурна да му помогне. Няколко минути тримата се носеха в странна прегръдка, докато Тейър с убийствено изражение се стремеше да се докопа до Робърт, а двамата се мъчеха да му попречат. През това време Роджър не спираше да му говори, умолявайки го да се овладее. Сигурно имаше някаква основателна причина Робърт да се намира извън безопасните стени на Сейтън Менър и искаше Тейър да проумее това. Измърмори няколко благодарствени молитви, когато накрая Тейър се укроти и силно запъхтян, се отпусна тежко в ръцете им.
— Спокоен съм. Няма да го убия. — Изгледа свирепо Робърт, който се беше свил уплашено зад мъжа, заловен заедно с него. — Поне не веднага. Първо ще говорим. Стига си се спотайвал зад този човек като наплашено момченце! — изрева той на Робърт, после се обърна мрачно към другия:
— Ти кой си?
— Джон, сър. — Джон измъкна Робърт иззад гърба си и го принуди да застане до него. — Сменяме позициите си, сър.
— Така ли? Сядайте. — Посочи към койката си. Джон придърпа идващия на себе си Робърт към указаното място. — Защо да ви вярвам? — попита той и си наля голяма чаша вино, като се мъчеше да запази самообладание.
— Защо, мислиш, биха се изправили пред теб двама невъоръжени мъже, когато имаш всички основания да ги убиеш без колебание? — отвърна Джон на въпроса с въпрос.
Тейър отпи от виното си и няколко мига изучаваше двамата.
— Няма нужда някой да ми подсказва причини да убия Робърт. — Той съсредоточи погледа си върху Джон. — Но защо ще искам да убия теб?
— Аз съм единият от тези, които отвлякоха жена ти по поръчение на Пикни. — Отдръпна се назад, когато Тейър направи крачка към него. — На мен и на приятеля ни бе казано, че просто ще откраднем една булка. Бяхме подведени, че това е една от обичайните игрички на благородниците — да си отнемат земя и всичко останало един на друг. Вие непрекъснато се избивате и си крадете жените.
— Не всички ние. Какво промени мнението ви?
— Защото се оказа, че това не е всичко. Напротив, нещата отиват много далеч. Може да не ви се вярва, но аз и моят приятел Хенри имаме някаква представа за това, какво е допустимо и какво не.
— Мога да бъда убеден в това. Продължавай.
— Ами, Пикни просто няма граници. Не му пречи да убива дори жени и деца. На нас с Хенри това не ни харесва. Никога не сме се замесвали в такива работи и сега няма да го сторим. Постепенно разбрахме, че той няма намерение да позволи на жена ви да живее дълго, а на бебето — изобщо.
— Да не би и ти, Робърт, изведнъж да си прозрял всичко това? — поиска да узнае Тейър.
— Да. — Робърт успя да погледне Тейър в очите. — Не беше редно да му се позволява да напада така теб и Уйлям.
— Той ли уби Уйлям?
— Не мога да кажа със сигурност, но когато споменава за смъртта на Уйлям, не говори като за нещастен случай. — Робърт се намръщи, после поклати глава. — Но да не говорим за това точно сега. Заради Гита съм тук. Какъвто съм си страхливец, винаги затварях очи, докато той кроеше пъклените си планове. Виждаш ли, аз… аз исках Гита.
— Това признание нямаше нужда да го правиш. Ясно е за всички.
— Той ми я обеща, но ме излъга.
— Продължавай, момче — сряза го Джон. — Хенри няма да може да задържи тези негодници чак до сутринта.
— Какво става с Гита? — Тейър трябваше да положи сериозни усилия, за да не се втурне към Робърт и лудешки да го разтърси.
— Господ да ми е на помощ, той иска да я има. Той и Бертран, и Томас. Иска да ти се подиграе с това — отвърна Робърт, неспособен да задържи сълзите, които се стичаха по разранените му бузи.
— И ти просто я остави там? — изрева Тейър, запрати настрана чашата си и се втурна към Робърт.
— Не! — Робърт се втренчи в могъщия си братовчед. — Хенри отвлече вниманието им от нея засега.
— Не бъдете толкова груб с момчето — проговори Джон. — Виждате ли тези рани и синини?
— Винаги е имал синини! — Тейър пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои до известна степен.
— Несъмнено, но тези си ги заслужи, когато за първи път в злощастния си живот прояви мъжество и характер.