— Направиха ли ти нещо, Гита? — попита я той меко, изплашен, че може наистина да е дошъл твърде късно.
— Не. Натъртена, насинена, дрехите ми са разкъсани, но нищо друго.
— Слава Богу. Съжалявам, че трябваше да видиш толкова жестокост.
Тя поклати отрицателно глава.
— Ти не беше жесток. Като знам наказанията, които би могъл да му наложиш за неговите престъпленията, беше направо милостив.
— Милостив ли? Да, може би. Спомних си, че си тук и наблюдаваш. Затова бързо и чисто сложих край. Това, което исках да направя в началото, бе да го насека парче по парче.
— Никой не може да те обвини за това. Самата аз имах няколко кръвожадни идеи как със собствените си ръце да сложа край на мизерния му животец.
— Сигурна ли си, че си наред? Ти трепериш.
— Мисля, че е от изтощение. Много е трудно да се държиш хладнокръвно, когато всъщност си ужасен. О, мили Боже! — тя вкопчи ръцете си в Тейър и го погледна умолително. — Бек! Как е Бек? Когато го видях за последен път…
Тейър я целуна леко.
— Добре е. Главата му е наранена, но не е нещо сериозно. Смятам, че ония двамата умишлено са го ударили слабо. Ако бяха ударили Бек, както биха направили с възрастен човек, щеше да е мъртъв.
Гита затвори очи от облекчение, после се усмихна слабо.
— Хенри и Джон ми казаха, че знаят как да цепят глави. Тейър, относно Хенри и Джон, а и Робърт също…
— Тихо. Първо някоя от жените ще те прегледа, за да сме сигурни, че не си пострадала. След това ще те окъпем и облечем в нови дрехи. После вече можем да говорим. — Още докато я вдигаше на ръце, Тейър започна да издава нареждания във всички посоки.
Гита искаше да каже нещо в защита на Хенри, Джон и Робърт. Искаше да чуе как Тейър е успял да стигне навреме, за да я спаси. А единственото, което правеше, беше да отговаря на въпроси как се чувства.
Стаята бързо бе изчистена от всички белези на смъртта, която я бе споходила няколко пъти. До времето, когато двете жени дойдоха да й помогнат, всички звуци от борбата бяха спрели вече. Прегледаха я внимателно, погрижиха се за дребните й наранявания, изкъпаха я, облякоха я и отново я настаниха на леглото сред изобилие от възглавници. После поставиха пред нея огромен поднос с всякакви вкусотии, каквито можеха да се намерят в Сейтън Менър. Тя успя да научи някои детайли от историята как Тейър е организирал спасителната акция, но си отдъхна едва когато той се върна след инспекцията на имението и отпрати жените.
— Чувствам се като великомъченик — оплака се тя, когато Тейър приседна на малкото легло.
Той се засмя меко и взе парче сирене от подноса.
— Скоро, ще те заведа в спалните ни. Пикни се е разполагал там. Предположих, че ще искаш добре да се почистят и обновят, преди да влезеш.
— Да. Благодаря ти.
Наблюдаваше я, докато си хапва от кейковете. Изглеждаше по-добре, но беше малко бледа. Виждаха се и синини. Копнееше да я притисне силно до себе си, да я люби пламенно, за да се увери, че наистина е невредима и отново негова. Усмихна се, като се опита да си представи реакцията й, ако разбереше как бе прекарал последния един час — на колене пред олтара на малката църква. Благодари горещо на Бога, че е запазил нея и детето им.
Част от него копнееше да разкрие сърцето си, да изкаже всичко, което чувства, но остана безмълвен. Макар че не го направи съвсем сам, бяха му помогнали, той току-що спаси живота й. Предотврати и изнасилване от Пикни и хората му. Ако сега признаеше любовта си, нейният отговор би могъл да се повлияе от пламенна благодарност за навременното й избавление. А това беше последното нещо, което искаше. Ще чака по-подходящо време за тези думи.
— Изпратих вест на семейството ти, че опасността е минала. Както и на жадните за новини в Ривърфол — добави той.
Тя спря да се храни и го изгледа сериозно.
— Съжалявам за тази бъркотия. Ако не се бях подлъгала да се срещна с лейди Елизабет…
— Няма за какво да се извиняваш. Не предупредих никого, че сме се разделили с нея като врагове и че трябва да внимават. Когато тръгнах от двора, реших, че проблемът трябва да се обсъди, но после мисълта за тази жена напълно се изпари от главата ми.
— Какво стана с нея? Успя ли да избяга?
— Не. Седи в тъмницата на Ривърфол. Когато се върнем, ще повикам семейството й да си я прибере. Преди да си заминат, ще им кажа някои неща за благородната лейди Елизабет. Смятам да им кажа и за сина й, който тя остави да лежи, облян в собствената си кръв.
— О, горкият Бек! Нищо, което би могла да направи или каже в своя защита, не може да му разкрие по-убедително, че въобще не я е грижа за него.