Абатът кимна.
— Някой друг знае ли? — попита Гамаш.
— Не съм казвал на никого.
— Дори на приора?
— Преди година или година и половина щях да му кажа веднага. Но не и сега. Запазих го в тайна. Казах на Бог, но Той, разбира се, вече знаеше.
— А може би Той сам е сложил тези пукнатини там — предположи Гамаш.
Абатът го погледна, но не каза нищо.
— Затова ли слязохте в подземието вчера сутринта? — попита Гамаш. — Не за да проверите геотермалната система, а за да огледате основите?
Абатът кимна и двамата бавно продължиха напред. Никой не бързаше да стигне до вратата.
— Изчаках брат Реймон да излезе. До гуша ми е дошло от безкрайното му дрънкане за неминуемата катастрофа. Просто исках да огледам на спокойствие.
— И какво видяхте?
— Корени — отвърна той съвършено безизразно. Монотонно, с гласа си за църковни песни. Без интонация. Без емоция. Просто го заяви като факт. — Пукнатините се влошават. При последния ми оглед преди около седмица бях отбелязал докъде са стигнали. Разширили са се.
— Може би имате по-малко време, отколкото очаквахте?
— Може би — призна отец Филип.
— И какво правите по въпроса?
— Моля се.
— И толкова?
— А вие, господин главен инспектор, какво правите, когато всичко изглежда изгубено?
Приеми Своето чадо.
— И аз се моля — отвърна той.
— И има ли полза?
— Понякога — отвърна Гамаш. Жан Ги не загина в онзи ужасен ден във фабриката. Беше целият в кръв, стенеше от болка. Очите му молеха Гамаш да остане. Да направи нещо. Да го спаси. Гамаш се бе помолил. И Бовоар не беше отнет. Но не се и завърна. Или поне не напълно. Продължаваше да стои заклещен между два свята.
— Наистина ли няма друг изход? — попита той абата. — Брат Реймон вярва, че още един запис ще донесе на манастира достатъчно пари за ремонт на основите. Но трябва да се действа бързо.
— Брат Реймон е прав. Но също вижда само пукнатините. Аз виждам цялото абатство. Цялото братство. Каква полза да оправим пукнатините, ако така ще изгубим истинските си основи? Нашите обети не подлежат на компромис.
И тогава Гамаш видя онова, което виждаше брат Реймон. Което може би бе видял и приорът. Един непоклатим човек. Твърд като канара. Той, за разлика от манастира, нямаше пукнатини. И нямаше да помръдне от мястото си при никакви обстоятелства. Поне по този въпрос.
Ако последният гилбертински манастир се нуждаеше от спасение, то това щеше да се случи единствено с Божествената намеса. Всъщност, както вярваше брат Реймон, чудото вече им бе предложено, но абатът, заслепен от гордостта си, не го забелязваше.
— Искам да ви помоля за услуга, Pérе Abbé.
— И вие ли ще искате да дам съгласието си за още един запис?
Гамаш едва не се засмя.
— Не. Това го решавайте с вашия Бог. Но бих искал лодкарят да дойде утре сутринта, за да отведе инспектор Бовоар заедно с веществените доказателства, които събрахме.
— Разбира се, ще позвъня. Това ще е първата ми задача утре сутрин. Ако мъглата се вдигне, Етиен ще е тук малко след закуска.
Бяха стигнали до затворената врата, осеяна е дупчици от столетията монашески молби за достъп до покоите на абата.; Но тези времена бяха приключили. Железния прът го нямаше;. Утре завинаги щеше да напусне манастира заедно с Бовоар. Гамаш се запита дали монахът ще го замени с нов.
— Е — каза отец Филип, — лека нощ, синко.
— Bonne nuit, mon père — отвърна Гамаш. Тези думи звучаха толкова странно. Собственият му баща бе починал още в ранното му детство и оттогава насам рядко бе наричал някого така.
— Ессе homo — каза Гамаш, когато отец Филип отвори вратата.
Абатът застина.
— Защо брат Матю е казал тези думи? — попита Гамаш.
— Не знам.
Гамаш се замисли за момент.
— А защо ги е казал Пилат Понтийски?
— Искал е да докаже на тълпата, че в техния Бог няма нищо божествено. Че Исус е човек като всички тях.
— Merci — отвърна Гамаш, поклони се леко и тръгна обратно по коридора. Потънал в размисли за Божественото, за човека и за пукнатините между тях.
"Скъпа Ани" — написа в тъмното Бовоар. Не включи лампата, за да не забележи някой, че още е буден.
Лежеше на леглото си облечен. След края на вечернята се бе прибрал в килията си, а сега чакаше всички да заспят, за да се върне обратно в кабинета на приора.
Бе получил съобщение от Ани. Безгрижно описание на вечерта й, прекарана със стари приятели.
"Обичам те", пишеше накрая.
"Липсваш ми."