"Връщай се по-скоро у дома."
Замисли се за вечерята й с приятели. Беше ли им разказала за него? За подаръка му. За плунжера. Ама че тъпотия. Дебелашка шега, просташки подарък. Сигурно всички се бяха смели. На него. На глупака, който не бе успял да измисли нищо по-добро. Защото бе твърде беден, твърде стиснат или твърде голям пън, за да й купи истински подарък. Да отиде до "Холт Ренфрю", "Огилви" или някой друг шибан лъскав магазин по авеню "Лорие" и да й вземе нещо хубаво.
А той взе че й подари плунжер за тоалетна.
И бе станал за смях.
Сигурно и Ани се бе смяла. На тъпия дръвник, с когото се чукаше. Просто за забавление. Представи си блясъка в очите й.
Онези очи, които толкова често го гледаха през последните няколко месеца. През последните десет години.
Погрешно бе смятал, че от очите й струи топлота, дори любов. Сега разбираше, че е било само забавление.
"Ани" — написа.
"Скъпа Рен-Мари" — написа Гамаш.
Беше се върнал в килията си, след като потърси Бовоар в кабинета на приора. Вътре беше тъмно и нямаше никого. Главният инспектор прекара там половин час, нахвърли някои записки, преписа други на чисто. Подготви пакета с веществените доказателства, които Бовоар щеше да отнесе сутринта.
Беше единайсет. Краят на един дълъг ден. Угаси лампите и отнесе пакета в килията си, но преди това почука на вратата на Бовоар. Не получи отговор.
Отвори вратата и надникна. За да е сигурен, че Жан Ги е там. Както и очакваше, видя очертанията на фигурата му върху леглото и чу тежкото му равномерно дишане.
Дълбоко вдишване. Дълбоко издишване.
Доказателство за живот.
Необичайно бе за Жан Ги да си легне и да заспи, без последен обзор в края на деня. Още по-голямо основание, помисли си Гамаш, докато се приготвяше за лягане, да го изпрати у дома колкото се може по-скоро.
"Скъпа Рен-Мари" — написа.
"Ани. Денят мина нормално. Нищо особено. Разследването върви добре. Благодаря за интереса. Радвам се, че си се забавлявала с приятели. Добре сте се посмели, предполагам."
"Скъпа Рен-Мари. Иска ми се да беше тук, за да обсъждаме разследването. Всичко се върти около грегорианските псалми и тяхното значение за тези монаси. Би било грешка песнопенията да се разглеждат просто като музика."
Гамаш спря да пише. Осъзна, че дори писменото общуване с Рен-Мари му помага да проясни мислите си, все едно чуваше гласа й и виждаше топлите й жизнени очи.
"Появи се неканен гост. Доминиканец от Ватикана. От канцеларията, която преди е била самата Инквизиция. Оказа се, че са търсили гилбертинците почти четиристотин години. И днес ги откриха. Монахът твърди, че е дошъл само за да отметне тази нерешена задача, но мен ме глождят съмнения. Мисля, че както с повечето неща в това разследване, истината е някъде по средата. Ще ми се да виждах всичко по-ясно.
Лека нощ, любов моя, и сладки сънища.
Липсваш ми. Скоро ще се прибера у дома.
Je t'aime
"Скоро ще се чуем" — написа Жан Ги.
После натисна бутона за изпращане и втренчи поглед в мрака.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА
Бовоар се събуди от звъна на камбаните, които зовяха вярващите за молитва. Макар да знаеше, че камбаните не зоват него, той все пак ги последва през мъглата в мозъка си. И започна да идва в съзнание — бавно и с усилие.
Дори не бе напълно сигурен дали се е събудил, толкова размита бе границата между сън й реалност. Чувстваше се тромав, объркан. Взе часовника си и присви очи към циферблата.
Пет сутринта. Камбаните продължаваха да кънтят и ако Бовоар можеше да събере нужната енергия, щеше да запокити обувките си по монаха, който дърпаше въжетата им.
Просна се обратно в леглото и се помоли звъненето да спре. Обзе го тревога, с мъка си поемаше въздух.
Дишай дълбоко, молеше той тялото си. Издишай дълбоко.
Дишай дълбоко — "О, я стига", помисли си. Надигна се в леглото и спусна босите си крака на студения каменен под.
Всичко го болеше. Ходилата. Темето. Гърдите, ставите. Пръстите на краката. Веждите. Втренчи поглед в стената отсреща, с отворена уста и с натежала челюст. Молеше се за глътка въздух.
Накрая най-сетне успя да вдиша хрипливо, гърлото му се отвори и въздухът нахлу в дробовете му.
После започна треперенето.
"О, мамка му! Дявол да го вземе!"
Той включи лампата, измъкна шишенцето с хапчетата изпод възглавницата и здраво го стисна. След няколко опита успя да го отвори. Искаше една таблетка, но ръцете му трепереха толкова силно, че в дланта му паднаха две. Няма значение, каза си. Метна и двете в устата си и преглътна на сухо. После се вкопчи в ръба на леглото и зачака.