— Екстаз — каза Гамаш.
— Точно така.
— Но за монасите това не е просто музика — каза Гамаш. — Има и молитва. Псалмите са молитви. Това е мощна комбинация. И двете влияят на мозъка по свой начин. — Монахът не каза нищо и Гамаш продължи: — Присъствах на няколко богослужения и наблюдавах монасите. Всички до един изпадат в някакъв унес, докато пеят. Дори само като слушат. При вас се случи преди малко само докато си мислехте за псалмите.
— Какво искате да кажете?
— Виждал съм това изражение. Върху лицата на наркомани.
Брат Себастиен се шокира от прямотата на Гамаш и се вторачи в него.
— Нима намеквате, че сме наркомани?
— Споделям наблюденията си.
Доминиканецът се изправи.
— Онова, което може би ви е убягнало, е истинската вяра на тези хора. Те са се посветили на Бог и на духовното си усъвършенстване. И когато говорите за тяхната тържествена преданост като за обикновена наркомания, вие, сър, ги унижавате. Сравнявате псалмите с болест. С нещо, което ни прави по-слаби вместо по-силни. Да определяте "Сен Жилбер" като наркоманско свърталище е просто нелепо.
Той обърна гръб и тръгна. Ходилата му потракваха по каменния под, за разлика от безшумното плъзгане на останалите монаси.
Гамаш знаеше, че е прекрачил границата. Но поне бе успял да напипа слабо място.
Брат Себастиен се спотайваше в сенките. След като остави Гамаш, той устремено се запъти към вратата в дъното, отвори я, а после шумно я затвори. Без да прекрачва прага й.
Притихна в ъгъла и започна да наблюдава главния инспектор. Гамаш седя на твърдата пейка в продължение на една-две минути. Монахът знаеше, че повечето хора не се задържат на едно място и трийсет секунди. Но този спокоен човек очевидно можеше да стои в покой колкото пожелае.
Тогава главният инспектор се надигна и — без да коленичи — напусна Светия храм. Тръгна към изхода, който водеше към дългия коридор със заключената врата в дъното, охранявана от младия монах с удивителния глас. Брат Люк.
Брат Себастиен остана сам в Светия храм.
Сега или никога, осъзна доминиканецът.
Той започна бавно и старателно да претърсва помещението. Сложи длан върху протритото дърво на празния аналой, после продължи методичния си оглед. Щом се увери, че храмът не пази никакви тайни, тихомълком продължи по коридора към кабинета на приора, където в момента се помещаваше оперативният щаб на полицаите. Прерови чекмеджетата и папките. Надникна под бюрото, зад вратата.
После включи компютъра, макар да знаеше, че там няма да открие каквото търсеше. Но не беше изминал целия този път, за да свърши работата през пръсти. Смяташе да погледне навсякъде. За разлика от гилбертинците, които изглеждаха доволни да живеят като в шестнайсети век, брат Себастиен принадлежеше на своето време. Не би могъл да си върши работата, ако не познаваше новите технологии и не им се възхищаваше. От самолети до мобилни телефони и лаптопи.
Това бяха неговите инструменти и те не отстъпваха по значение на кръста и светената вода.
Той огледа файловете, макар че нямаше много за гледане. Лаптопът не беше свързан с интернет заради нестабилната сателитна връзка. Но преди да го изключи, чу познато бръмчене.
В оптичното устройство имаше диск.
Доминиканецът кликна върху иконката и се появи изображение. Видео. Звукът бе намален, което го устройваше. Освен това кадрите бяха достатъчно красноречиви.
Гледаше записа с нарастващо изумление. Случващото се го отвращаваше, но същевременно не можеше да откъсне поглед от екрана.
След края на видеото доминиканецът с изненада осъзна, че иска да го изгледа отново. Този кошмарен запис.
За пореден път се запита с какво трагедията привлича вниманието до такава степен, че човек не можеше да откъсне очи. Но доминиканецът намери сили да го направи. Изрече кратка, но искрена молитва за душите на отдавна изгубените и за изгубените души на онези, които все още крачеха сред тях, и изключи компютъра.
После излезе от кабинета на приора и продължи да претърсва манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.
Знаеше, че тук някъде се намира онова, което търсеше. Нямаше как да е иначе. Чул го бе с ушите си.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
Докато разговаряше с доминиканеца след първото за деня богослужение, Гамаш забеляза в сенките на Светия храм Франкьор, който бързо премина покрай стената. Детективът се изкушаваше да използва думата "профуча", но беше много по-безшумно.