В едно обаче нямаше съмнение — Франкьор не искаше да го видят.
Но Гамаш го видя. Когато стъпките на брат Себастиен утихнаха, главният инспектор остана на пейката още една-две минути, за да даде време на комисаря да мине по дългия коридор и покрай младия монах до вратата.
Сетне го последва през входната врата на абатството.
Брат Люк я отвори, без да каже и дума, макар че очите му преливаха от въпроси. Но Арман Гамаш не разполагаше с отговори.
Нещо повече — самият той имаше въпроси, като например дали бе разумно да проследи Франкьор. Не защото комисарят можеше да направи нещо, а защото Гамаш се страхуваше какво би могъл да стори той самият.
Но главният инспектор искаше да разбере тайната причина, накарала Франкьор да напусне абатството, и то не за ранна освежаваща разходка. Гамаш пристъпи в хладното мрачно утро и се огледа. Още нямаше шест и мъглата от предишната нощ тежеше от влага след сблъсъка на студения въздух с езерото.
Франкьор спря между дърветата, почти незабележим на фона на мрачната гора, но мекият синьо-бял отблясък в ръката му го издаваше.
Гамаш застина и се загледа. Комисарят, с гръб към Гамаш и наведен над електронното устройство, изглеждаше като човек, вторачен в кристална топка. Но той, естествено, се занимаваше с друго — четеше или пишеше съобщение.
Толкова тайно, че за целта трябваше да напусне пределите на манастира, понеже се боеше да не го разкрият. Но го разкриха — издаде го точно съобщението, което светеше в мрака като фар.
Гамаш душа даваше да се докопа до този телефон.
За момент му хрумна да изтича до Франкьор и да изтръгне апарата от ръката му. Чие ли име щеше да види на екрана? Кое бе толкова важно, че да накара комисаря да излезе в гората сред мечките, вълците и койотите, които дебнеха наоколо и само чакаха някое уязвимо същество да допусне грешка.
Но Гамаш се запита дали това уязвимо същество не беше самият той. И дали грешката не беше негова.
Стоеше и не помръдваше. И не откъсваше поглед от Франкьор. После взе решение.
Не можеше да вземе телефона от ръката на комисаря, но дори да успееше, нямаше да разкрие цялата история. А на този етап Гамаш се нуждаеше от цялата история. Търпение, припомни си той. Търпение.
И промяна в тактиката.
— Bonjour, Силвен.
Гамаш едва не се усмихна, когато видя как светлината затанцува в ръката на Франкьор. После комисарят рязко се обърна и всяко подобие на усмивка изчезна от лицето на Гамаш. Франкьор бе не просто бесен, а кръвожаден. Телефонът, все още включен, придаваше на лицето му уродливо изражение.
— На кого пишете? — с равен глас попита Гамаш и тръгна напред със също толкова равна крачка.
Но Франкьор изглеждаше онемял, а докато приближаваше към него, Гамаш забеляза, че освен гняв лицето му излъчваше и страх. Франкьор умираше от страх.
И на главния инспектор още повече му се прииска да изтръгне телефона от ръката му. За да види до кого или от кого е съобщението, че прекъсването му бе причинило такава тревога.
Защото нямаше никакво съмнение, че причината за този страх не е Гамаш.
За част от секундата на главния инспектор му хрумна, че има шанс да успее. Реши да дръпне телефона. Но Франкьор го усети и ловко изключи апарата, а после го пъхна в джоба си.
Двамата се взираха един в друг, а дъхът излизаше от устата им на облачета, които се сливаха между тях като призрак.
— На кого пишехте? — повтори Гамаш. Не очакваше отговор, просто искаше Франкьор да разбере, че вече няма какво да крие. — Или може би четяхте нечие съобщение? Хайде, Силвен, само двамата сме. — Гамаш разтвори ръце и се огледа. — Съвсем сами сме.
Така беше. Тишината бе толкова дълбока, че беше почти болезнена. Сякаш бяха влезли в абсолютна празнота. Нямаше звуци. Нямаше гледки. Saint-Gilbert-Entre-les-Loups не се виждаше. Мъглата бе погълнала дори каменния манастир.
В целия свят бяха останали само двама души.
И сега те стояха един срещу друг.
— Познаваме се още от академията. И оттогава се дебнем взаимно — каза Гамаш. — Време е да спрем. Кажете ми за какво става въпрос?
— Дойдох да помогна.
— Вярвам ви напълно. Но да помогнете на кого? Не и на мен. Не и на инспектор Бовоар. По чия заповед сте тук?
Франкьор като че ли трепна едва забележимо.
— Закъсняхте, Арман. Изпуснахте шанса си.
— Знам. Но не сега. Направих грешката преди няколко години, когато разследвах комисар Арно. Прибързах с ареста му, трябваше да изчакам малко до момента, в който щях да мога да арестувам всички ви.