Франкьор не си направи труда да отрече. Ако за Гамаш бе твърде късно да спре онова, което се случваше, то за Франкьор също бе твърде късно да отрича каквото и да било.
— Арно ли беше?
— Арно излежава доживотна присъда, Арман. Знаете го. Вие го пратихте зад решетките.
Главният инспектор най-сетне се усмихна, но уморено.
— И двамата знаем, че това не значи нищо. Човек като Арно винаги ще получи каквото иска.
— Невинаги — възрази Франкьор. — Идеята да бъде арестуван, съден и пратен в затвора не беше негова.
Рядко признание от страна на Франкьор, че Гамаш, макар и само за момент, всъщност бе надминал Арно. Но после се бе объркал. Не беше довършил работата. Не бе осъзнал, че трябва да арестува още хора.
Язвата си стоеше там и продължаваше да се разраства.
Гамаш знаеше, че Арно е влиятелна личност. Имаше влиятелни приятели. Далеч зад стените на затвора. Гамаш имаше възможност да го убие, но избра да го пощади. И понякога — само понякога — се чудеше дали и това не беше грешка.
Но сега го връхлетя друга мисъл. Франкьор не пишеше на Арно. Името, макар и уважавано от Франкьор, не предизвикваше паника. Беше някой друг. Някой по-властен от комисаря. Някой много по-властен дори от Арно.
— На кого пишехте, Силвен? — попита Гамаш за трети път. — Не е твърде късно. Кажете ми и заедно ще сложим край. — Гласът на Гамаш звучеше безизразно, разумно. Той протегна ръка. — Дайте ми телефона. Дайте ми и кодовете. Само това искам, нищо повече. И всичко приключва.
Франкьор сякаш се колебаеше. Посегна към джоба си, после вяло отпусна ръката си до тялото.
— Пак сте разбрали погрешно, Арман. Няма велик заговор. Всичко е в главата ви. Пишех съобщение на съпругата си. Както и вие, предполагам, пишете на своята.
— Дайте ми го, Силвен. — Гамаш не обърна внимание на лъжата му. Държеше ръката си протегната и не откъсваше поглед от началника си. — Сигурно сте уморен. Изцеден от умора. Скоро всичко ще свърши.
Двамата мъже се гледаха втренчено.
— Обичате ли децата си, Арман?
Тези думи сякаш физически удариха Гамаш и той за миг изгуби равновесие. Но реши да не отговаря.
— Разбира се, че ги обичате. — Гласът на Франкьор вече не звучеше враждебно. Все едно бъбреше със стар приятел на чаша уиски в някоя бирария на улица "Сен Дени"[88].
— Какво искате да кажете? — попита Гамаш. Гласът му вече не звучеше разумно. Усещаше как разумът го напуска и изчезва безследно в гъстата тъмна гора. — Не намесвайте семейството ми в това. — Гласът му звучеше като тихо ръмжене и с остатъка от разума си той проумя, че дивият звяр не дебнеше между дърветата, както подозираше, а бе влязъл под собствената му кожа. Гамаш бе озверял само при мисълта, че семейството му е под заплаха.
— Знаете ли, че вашият инспектор върти любов с дъщеря ви? Май не успявате да контролирате всичко, както си въобразявате. Какво ли още не знаете, щом това ви е убягнало?
Изведнъж гневът, който Гамаш се опитваше да овладее, изчезна напълно. На негово място се появи хлад, Ледников. Древен.
Арман Гамаш изпита неочаквано спокойствие. Усети промяна и у Франкьор. Комисарят знаеше, че е отишъл твърде далеч. Че е прекрачил всякакви граници.
Гамаш знаеше за Жан Ги и Ани. Знаеше го от месеци. От деня, в който двамата с Рен-Мари се отбиха в апартамента на Ани и видяха на кухненската й маса малката вазичка с букетчето люляк.
Знаеха и бяха безмерно щастливи за Ани, която обичаше Жан Ги от първата си среща с него преди повече от десетилетие. И за Жан Ги, който не можеше да скрие любовта си към дъщеря им.
Радваха се и за себе си, защото обичаха и Ани, и Жан Ги.
Но не искаха да ги притесняват. Знаеха, че Ани и Жан Ги ще им кажат, когато се почувстват готови.
Гамаш знаеше. Но откъде знаеше Франкьор? Някой трябва да му е казал. И ако не е нито Жан Ги, нито Ани, то…
— Записките на психотерапевта — каза Гамаш. — Чели сте досието на Бовоар от терапията му.
След нападението във фабриката всички бяха минали през терапия с психолог. Всички оцелели. А сега Гамаш знаеше, че Франкьор бе нарушил личното пространство не само на Жан Ги, но и неговото, на Гамаш. И на всички останали. Този човек знаеше всичко, което бяха споделяли поверително. Най-съкровените им мисли, слабите им места. Какво обичаха. От какво се страхуваха.
И всичките им тайни. В това число и връзката на Жан Ги с Ани.
— Оставете дъщеря ми на мира — каза Гамаш. С всички сили се мъчеше да овладее желанието си да протегне ръка. Но не към телефона на Франкьор, а към гърлото му. Да усети пулса на артерията, после как пулсирането отслабва. И накрая спира.