Знаеше, че е способен да убие този човек. Да остави трупа му на вълците и мечките. Да се върне в манастира и да каже на брат Люк, че комисарят е излязъл на разходка. И скоро ще се върне.
Колко лесно би било. И колко хубаво. Колко по-добър би станал светът, ако този човек приключеше житейския си път в гората. Разкъсан от вълци.
Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?
Думите на краля отново изплуваха в съзнанието на Гамаш и той за пръв път през живота си ги разбра напълно. Разбра как човек стигаше до убийство.
Морът го беше стигнал. Хладно, пресметливо, окончателно. Изпълваше цялото същество на Гамаш и той вече не се интересуваше от последиците. Просто искаше този човек да изчезне от лицето на земята.
Пристъпи напред, после спря. Забравяше собствените си съвети към Бовоар. Бе позволил на Франкьор да му влезе под кожата. И сега човекът, който години наред предотвратяваше или разкриваше убийства, обмисляше да се превърне в убиец.
Гамаш затвори очи за момент, а когато отново ги отвори, се наведе напред и прошепна, съвършено спокойно, в лицето на Франкьор.
— Отидохте твърде далеч, Силвен. Разкрихте твърде много. Казахте твърде много. Ако преди съм имал някакви съмнения, вече не е така.
— Изпуснахте шанса си, Арман, когато арестувахте Арно. Но тогава не се решихте. Не се решихте и сега. Можехте да дръпнете телефона от ръката ми. Можехте да видите съобщението. Как мислите, защо съм тук? Заради вас?
Гамаш подмина Франкьор и влезе в гората. Тръгна по пътеката към езерото и спря на брега с лице към водата и зараждащата се в далечината зора. С изгрева щеше да дойде лодкарят и да отведе Жан Ги обратно в Монреал. А Гамаш щеше да остане насаме с Франкьор. И тогава най-сетне щяха да се разберат помежду си. Гамаш знаеше, че всяко море си има своя бряг. Той плаваше в открито море от доста време, но сега му се струваше, че най-сетне вижда брега. Края на пътуването.
— Bonjour.
Потънал в мисли, Гамаш не бе усетил чуждото присъствие. Рязко се обърна и видя брат Себастиен, който му махаше за поздрав.
— Дойдох да поискам извинение за начина, по който напуснах Светия храм тази сутрин. — Доминиканецът внимателно пристъпваше по големите камъни и накрая спря до главния инспектор.
— Няма нужда от извинения — каза Гамаш. — Държах се грубо.
И двамата знаеха, че е вярно, както и преднамерено. Известно време стояха мълчаливо на каменистия бряг, заслушани в далечния зов на птица гмуркач. В близката, почти пълна тишина над водата подскочи риба. От гората се носеше сладък мирис. На вечнозелени дървета и окапали листа.
Гамаш спря да мисли за сблъсъка си с Франкьор и отново насочи вниманието си към манастира и убийството на брат Матю.
— Казахте, че ви е била възложена задачата да откриете гилбертинците. Да приключите най-сетне многовековното дело, започнато от Инквизицията. Казахте, че ги е издало изображението върху диска с техния запис на грегориански псалми.
— Точно така.
Отговорът звучеше плоско. Би могъл да се плъзга по повърхността на езерото до безкрай, без да остави и най-малка следа.
— Но аз смятам, че има още неща, които премълчавате. Дори Църквата е неспособна да таи злоба към нещо толкова дълго време.
— Не става въпрос за злоба, а за интерес. — Брат Себастией кимна към плоския камък, на който стоеше Гамаш, и двамата седнаха на него. — Заблудени чада. Братя, прокудени надалеч в тежки времена. Това е опит да подадем ръка. Да ги открием и да ги уверим, че са в безопасност.
— Но в безопасност ли са наистина? Никой разумен човек няма да тръгне да гребе сам в непознато езеро, в дивата пустош, привечер, в гъста мъгла. Освен ако не се налага. Освен ако не го гонят с камшик или не го чака съкровище в края на пътя. Или и двете. Защо сте тук? Какво търсите всъщност?
Небето светлееше. Студена сива светлина, която едва пробиваше мъглата. Дали лодкарят щеше да се реши да тръгне в такова време?
— Вчера говорихме за невмите, но знаете ли какво точно представляват? — попита доминиканецът.
Макар и неочакван, въпросът не изненада особено Гамаш.
— Това са първите музикални знаци. Използвали са се преди появата на нотите.
— Oui. Склонни сме да мислим, че петолинието съществува открай време. Тоналности, ключ сол, ноти, полутонове. Акорди и височини. Но те не са дошли на този свят внезапно. Еволюирали са. От невми. А невмите обозначавали движението на ръката. Изобразявали формата на звука.
Брат Себастиен вдигна ръка и я раздвижи напред-назад, нагоре-надолу. Плъзгаше я грациозно из мразовития есенен въздух. Докато движеше ръката си, тихо запя.