Имаше великолепен глас. Чист. Ясен. Чувствен. И колкото и да се съпротивляваше, Гамаш усети как се отнася нанякъде. Заедно с него. Хипнотизиран от движението на ръката и успокояващия звук.
После спряха — и пеенето, и движението на ръката.
— "Невма" идва от гръцката дума "дихание". Монасите, които започнали да записват псалмите, вярвали, че колкото по-дълбоко дишаме, толкова по-навътре в себе си привличаме Бог. А когато пеем, дишаме най-дълбоко. Забелязали ли сте, че колкото по-дълбоко дишате, толкова по-спокоен се чувствате? — попита монахът.
— Забелязал съм. Както са го забелязали и индусите, и будистите, и езичниците още преди хилядолетия.
— Точно така. Всяка култура, всяка духовна вяра упражнява една или друга форма на пеене или молитва. И в основата им стои дишането.
— И каква е връзката с невмите? — попита Гамаш. Седеше наведен към доминиканеца и стискаше длани една в друга, за да ги топли.
— Първите хорали се учели устно. Но после, около десети век, един монах решил да ги запише. За да го направи обаче, трябвало да изобрети начин за записване на музика.
— Невмите — каза детективът и монахът кимна.
— В продължение на три века поколения монаси записвали всички грегориански псалми. За да ги съхранят.
— И аз така чух — каза Гамаш. — На много манастири били раздадени сборници с псалми.
— Откъде знаете?
— Тук имат един. Но явно не е от най-забележителните.
— Защо мислите така?
— Не мисля — каза Гамаш. — Абатът ми каза. Повечето екземпляри били илюстрирани издания. Много изящни. Но тъй като гилбертинците били малък и много беден орден, трябвало да се задоволят с еквивалента на второкачествено изделие от десети век.
— Виждали ли сте Псалтира?
Брат Себастиен се наведе към Гамаш. Главният инспектор отвори уста да каже нещо, но после я затвори и внимателно се вгледа в доминиканеца.
— Затова сте тук, нали? — попита накрая Гамаш. — За да откриете не гилбертинците, а тяхната книга.
— Виждали ли сте я? — повтори брат Себастиен.
— Old. Държал съм я. — Нямаше полза да отрича. Книгата не се пазеше в тайна.
— Мили Боже — каза брат Себастиен и бавно издиша. — Боже мили. — Той поклати глава. — Можете ли да ми я покажете? Търся я навсякъде.
— Навсякъде в манастира?
— Навсякъде по света.
Доминиканецът стана от камъка и изтупа листата и клечките от бялата си роба.
Гамаш също се изправи.
— Защо не помолихте абата или някого от монасите?
— Мислех, че са я скрили.
— Напротив. Обикновено стои на аналоя в Светия храм, за да я ползват всички монаси.
— Не я видях там.
— Защото един от монасите я държи при себе си. Изучава псалмите.
Продължиха разговора си на връщане към манастира и накрая спряха пред тежката дървена порта. Гамаш почука и секунди по-късно чуха потракването на резето и обръщането на ключа в ключалката. Двамата прекрачиха прага. След студа навън в манастира им се стори почти топло. Доминиканецът бе преполовил коридора, когато Гамаш извика зад гърба му.
— Брат Себастиен!
Монахът спря и се обърна, очевидно нетърпелив да продължи по пътя си.
Гамаш посочи към брат Люк, който стоеше до вратата на портиерната.
— Какво има? — И тогава брат Себастиен осъзна какво му казваше Гамаш. Доминиканецът тръгна обратно, първо припряно, сетне все по-бавно.
Последната крачка направи почти неохотно. Може би от страх да не се разочарова, помисли си Гамаш. Или може би защото бе осъзнал, че не иска издирването да приключва. Защото после какво щеше да прави?
Ако мистерията се разгадаеше, каква цел щеше да гони?
Брат Себастиен спря до вратата на портиерната.
— Ще позволите ли, mon frére, да погледна Псалтира? — попита доминиканецът с неочаквано официален, почти тържествен тон.
Гамаш знаеше, че Инквизицията от онези времена не би подходила така. Те просто щяха да вземат книгата, а може би и да изгорят на клада младия монах, който я съхраняваше.
Брат Люк отстъпи встрани.
И Песът Господен направи последните няколко крачки от пътуването, започнато стотици години и хиляди километри по-рано. От братя, отдавна преселили се в отвъдното.
Прекрачи прага на мрачната стаичка и погледна към голямата книга с проста подвързия върху бюрото. Ръката му увисна за миг над корицата, после монахът я отвори и пое дълбоко въздух.
После издиша дълбоко.
Дълга, бавна въздишка.
— Тя е.
— Как разбрахте?