Бовоар е знаел и все пак е изпил таблетките. Никой не го е карал насила. Но някой го е изкушил. Гамаш погледна към олтара, който се бе променил за няколкото минути, откакто седеше тук. Отгоре, като сияещи акробати, падаха лъчи светлина.
Мъглата се вдигаше. Лодкарят щеше да дойде да ги вземе. Гамаш погледна часовника си. След два часа и половина. Имаше ли време да свърши каквото бе нужно? Главният инспектор забеляза още някого в храма — човекът седеше тихо на една от пейките до стената. Не се опитваше да се крие. Но и не седеше на видно място.
Доминиканецът. Седеше под отразената светлина с книга на коленете.
И в този момент главният инспектор разбра — с отвращение — какво трябваше да направи.
Преди всичко останало Бовоар почувства устата си. Беше огромна. Обрасла с козина, омазана с кал. Отвори я, после я затвори. Звукът бе оглушителен. Мляскащ звук, жвакащ, подобен на звуците, които дядо му издаваше в последните си години по време на хранене.
После се заслуша в дишането си. Толкова неестествено шумно.
Накрая с мъка отвори едното си око. Другото сякаш бе залепнало. През цепката видя Гамаш, който седеше на твърд стол до леглото.
За миг Бовоар изпадна в паника. Какво се бе случило? За последен път бе видял началника си в подобна поза, когато бяха ранили Бовоар тежко, почти смъртоносно. Нима нещата се повтаряха?
Не му се вярваше да е така. Сега се чувстваше различно. Беше изтощен, почти безчувствен. Но не изпитваше болка. Макар че усещаше някакъв възел дълбоко в себе си.
Той се загледа в Гамаш. Началникът му седеше неподвижно, с очила на носа, и четеше. Онзи път, в монреалската болница, Гамаш също бе ранен. Лицето му втрещи Бовоар, когато младият инспектор най-сетне успя да се надигне достатъчно, за да възприеме частица от реалността.
Беше цялото в рани, а челото му беше превързано. И когато началникът се изправи, за да се надвеси над леглото на Бовоар, Жан Ги видя как лицето му се изкриви от болка. Преди бързо да се разтегли в усмивка.
— Всичко наред ли е, синко? — попита тихо.
Бовоар не успя да му отговори. Усети как отново потъва, но задържа с поглед тези топли кафяви очи възможно най-дълго, преди да изгуби съзнание.
Сега, в лечебницата на манастира, Бовоар наблюдаваше главния инспектор.
По лицето му вече нямаше рани и макар че белегът на лявото му слепоочие никога нямаше да изчезне, раната бе излекувана. Началникът бе излекуван.
Бовоар не беше.
Сега дори му се струваше, че колкото повече шефът му укрепваше, толкова повече той самият отслабваше. Сякаш Франкьор казваше истината и Гамаш буквално изсмукваше силите му. Използваше го, а накрая щеше да го захвърли и да го замени с Изабел Лакост, която наскоро бе повишил до ранга на Бовоар.
Но младият инспектор знаеше, че не е вярно. Изтръгна тази мисъл от плътта си и почти видя как я захвърля далеч от себе си. Подобни ужасни мисли обаче винаги имаха шипове и причиняваха болка.
— Bonjour.
Началникът вдигна глава и забеляза отвореното око на Бовоар.
— Как се чувстваш? — Той се наведе над леглото и се усмихна. — В лечебницата си.
Жан Ги се опита да се надигне и с помощта на Гамаш успя. Бяха сами. Лекарят излезе за службата в единайсет и остави Гамаш насаме с инспектора.
Началникът повдигна горния край на леглото, постави няколко възглавници зад гърба на Бовоар и му помогна да изпие чаша вода, като през цялото време не обели и дума. Младият инспектор отново се почувства човек. Съзнанието му започна да се избистря, отначало бавно, после спомените заприиждаха един след друг.
Началникът пак седна на стола и кръстоса крака. В погледа му нямаше нито строгост, нито укор, нито гняв. Но очакваше отговор.
— Какво се случи с теб? — попита накрая.
Бовоар замълча и смаяно проследи с поглед как началникът бръкна в джоба на сакото си и извади оттам кърпичката си. И я разтвори.
Жан Ги кимна, после затвори очи. От срам не можеше да погледне Гамаш в лицето. А щом не можеше да се изправи лице в лице с началника, как щеше да намери сили да погледне Ани?
От мисълта за това му стана толкова зле, че едва не повърна.
— Всичко е наред, Жан Ги. Просто неволна грешка, нищо повече. Прибираш се у дома и там ще ти помогнат. Нищо непоправимо не се е случило.
Бовоар отвори очи и видя, че Арман Гамаш не го гледа със съжаление. А с твърда решимост. И увереност, че всичко ще бъде наред.
— Oui, patron — успя да промълви. И дори си повярва. Че и това ще мине.
— Разкажи ми какво се случи. — Гамаш прибра шишенцето и се наведе напред.
— Просто го намерих… стоеше си на нощното шкафче, с бележка от лекаря. И помислих…