"Помислих, че ми ги предписва. Помислих, че няма проблем, щом са от лекар. Помислих, че нямам друг избор."
Той погледна началника си в очите и неуверено продължи.
— … Нищо не помислих. Исках ги. Не знам защо, но изпитах непреодолимо желание и те се появиха, а аз ги взех.
Началникът кимна и изчака Бовоар да се овладее.
— Кога се случи това?
Бовоар се замисли. Кога се случи това? Преди седмици, със сигурност. Месеци. Цяла вечност.
— Вчера следобед.
— Докторът не е оставял хапчета в килията ти. Имаш ли представа кой друг може да го е направил?
Бовоар изглеждаше изненадан. Изобщо не му хрумна подобна възможност. Веднага реши, че са от монаха лекар. Той поклати глава.
Гамаш стана и наля на Бовоар още една чаша вода.
— Гладен ли си? Мога да ти донеса сандвич.
— Non, patron. Merci. Добре съм.
— Абатът се обади на лодкаря. Ще бъде тук след около час. Тръгваме заедно.
— Ами разследването? Убийството?
— Много неща може да се случат за един час.
Бовоар изпрати с поглед Гамаш. Знаеше, че началникът му е прав. Много неща можеше да се случат за час. И много неща можеше да се объркат.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Арман Гамаш седеше на първата скамейка и наблюдаваше монасите по време на богослужението в единайсет. От време на време затваряше очи и се молеше планът му да успее.
По-малко от час, помисли си. А може би лодкарят вече чакаше на пристана. Гамаш проследи с поглед абата, който стана от мястото си на пейката, качи се на олтара, преви коляно и изпя няколко реда от молитва на латински.
После, един по един, към него се присъединиха и останалите.
Призив, отговор. Призив, отговор.
Тогава настъпи миг, в който всички звуци сякаш замряха и увиснаха във въздуха. Не тишина, а общо дълбоко вдишване.
И после всички гласове се сляха в хор, който можеше да бъде описан единствено като величествен. Арман Гамаш усети как музиката го завладява и стига до мозъка на костите му. Въпреки случилото се с Бовоар. Въпреки случилото се с брат Матю. Въпреки онова, което предстоеше да се случи.
Незабелязано зад него в църквата влезе Жан Ги Бовоар. След като Гамаш го остави в лечебницата, младият инспектор на няколко пъти се унасяше, после се събуждаше, но накрая успя да се съвземе. Всичко го болеше, а вместо да се подобрява, състоянието му сякаш се влошаваше. Премина по дългия коридор като старец. Тътреше крака. Ставите му скърцаха. Задъха се. Но дългът го зовеше и всяка крачка го приближаваше към мястото, на което трябваше да бъде.
Не точно в Светия храм. А до Гамаш.
Щом влезе в църквата, забеляза, че началникът седи най-отпред.
Но тялото на Жан Ги Бовоар бе стигнало до предела на силите си и той се стовари на последната пейка. Наведе се напред и отпусна ръце върху облегалката пред себе си. Но не в молитва. А в някакъв паралелен свят.
Реалният свят му се струваше много далечен. Но не и музиката. Тя бе навсякъде около него. Не само отвън, но и отвътре. Поддържаше го. Гласовете звучаха просто и разбираемо. В унисон. Един глас, една мелодия. Със своята простота песнопенията едновременно го успокояваха и изпълваха с енергия.
Тук нямаше хаос. Нямаше нищо неочаквано. С изключение на начина, по който му въздействаха. Наистина бе напълно неочакван.
Нещо странно ставаше с него. За пръв път изпитваше подобно усещане.
И тогава си даде сметка какво е.
Покой. Абсолютен покой.
Той затвори очи и се възнесе на крилата на невмите — напусна себе си, пейката и Светия храм. Напусна манастира и се понесе над езерото и над гората. Летеше с невмите, свободен и волен.
Това беше по-добро от перкоцет, по-добро от оксиконтин. Не чувстваше нито болка, нито грижи, нито тревоги. Нямаше "нас", нямаше "тях", нямаше граници и предели.
Тогава музиката спря и Бовоар леко се спусна на земята.
Отвори очи и се огледа, чудейки се дали някой е забелязал случилото се. Главен инспектор Гамаш все така седеше на първата пейка, а срещу него се бе настанил комисар Франкьор.
Бовоар се огледа. Някой липсваше.
Доминиканецът. Защо отсъстваше човекът от Инквизицията?
Бовоар отново насочи вниманието си към олтара и забеляза бързия поглед, който Гамаш хвърли към комисар Франкьор.
"Господи — помисли си Бовоар, — той наистина го ненавижда."
Арман Гамаш отново се вгледа в монасите. Пеенето спря. Абатът пак стоеше на преден план в притихналата църква.
И тогава, насред тишината, се разнесе глас. Един-единствен. Тенор. Пееше.