Абатът погледна към монасите си. Монасите извърнаха глава към абата, а после се спогледаха. С широко отворени очи, но затворени уста.
И въпреки това звънкият глас продължаваше да пее.
Абатът стоеше над нафората и потира с вино. Тялото и кръвта на Христа. Късче от свещения хляб застина във въздуха.
Великолепният глас звучеше отвсякъде, сякаш нахлуваше в църквата с бледите лъчи светлина и я превземаше цялата.
Абатът се обърна към малобройното паство. За да види дали някой от тях не е загубил ума си и намерил гласа си. Но единственото, което видя, бяха тримата полицаи. Седяха отделно един от друг. Наблюдаваха. Мълчаха.
Внезапно иззад паметната плоча на свети Гилберт се появи доминиканецът. Брат Себастиен бавно и тържествено тръгна към центъра на църквата. И спря там.
— Нищо не чувам — изпя той с бодро темпо, много по-бързо и по-лековато от всеки грегориански хорал, звучал някога в този храм. Латинските думи изпълниха пространството. — Чорапа си обувам.
Музиката, с която приорът бе намерил смъртта си, оживя.
— Аз не съм риба — пееше монотонно доминиканецът, докато крачеше по централната пътека. — Аз не съм риба.
Монасите и абатът се вкамениха. Цветни дъги танцуваха около тях, докато утринното слънце упорито си проправяше път през мъглата. Брат Себастиен вървеше към олтара, с високо вдигната глава и скрити под расото ръце, а гласът му изпълваше празнотата.
— Спрете.
Това не беше заповед, а вой. Лай.
Но доминиканецът не спря. Продължаваше — невъзмутимо и неумолимо — да пее и да пристъпва към олтара. И към монасите.
Арман Гамаш бавно се изправи, без да откъсва поглед от монаха, който най-сетне се бе отделил от останалите.
Гласът, един-единствен.
— Неее! — извика от болка монахът. Сякаш песента на доминиканеца пърлеше кожата му. Сякаш Инквизицията гореше на клада още един, последен монах.
Брат Себастиен спря точно под абата и вдигна поглед.
— Dies irae — изпя брат Себастиен. Ден на гняв.
— Спрете — молеше се монахът. Той пристъпи към доминиканеца и падна на колене. — Моооля ви.
И доминиканецът спря. Сега църквата се изпълваше единствено с ридания. И светлини с цветовете на дъгата.
— Вие убихте приора си — тихо каза Гамаш. — Ессе homo. Ето човека. И затова го убихте.
— Благослови ме, отче, защото съгреших.
Абатът се прекръсти.
— Продължавай, синко.
Последва дълго мълчание. Отец Филип знаеше, че тази стара изповедалня бе чула какво ли не през вековете. Но нищо толкова позорно като онова, което предстоеше да чуе.
Бог, разбира се, вече знаеше. Вероятно е знаел още преди убиецът да нанесе удара. Още преди мисълта за това да се оформи в главата му. Тази изповед не бе предназначена за Бога, а за грешника. За овцата, отлъчила се твърде далеч от стадото. И попаднала сред вълци.
— Извърших убийство. Убих приора.
По кожата на Жан Ги Бовоар лазеха буболечки и той се запита дали лечебницата не е свърталище на хлебарки или дървеници.
Прокара длан по дължината на ръцете си и се опита да докопа онези, които лазеха по гръбнака му. Двамата с началника се намираха в кабинета на приора, занимаваха се с писмена работа. Преглеждаха записките си. Събираха си нещата. Последни приготовления, преди да отпътуват с лодкаря.
Комисар Франкьор извърши официалния арест и извика хидроплана да ги отведе с арестувания. Сега Франкьор седеше в Светия храм, докато монахът убиец се изповядваше. Не пред полицията, а пред изповедника си.
Безпокойството на Бовоар го заливаше на вълни. Идваха все по-начесто и той вече не можеше да си намери място. Под дрехите му лазеха буболечки, заливаха го вълни на тревожност, едва си поемаше въздух.
И болката се бе завърнала. В стомаха му, в мозъка на костите. Косата, очите, сухите му устни — всичко го болеше.
— Имам нужда от хапче — каза. Едва успяваше да фокусира погледа си върху човека срещу себе си.
Гамаш вдигна очи от записките си и се взря в него.
— Моля ви. Само едно, последно, и спирам. Само едно, колкото да се прибера у дома.
— Лекарят каза да ти давам тиленол със засилено действие…
— Не искам тиленол — извика Бовоар и удари с длан по бюрото. — За бога, моля ви. Ще бъде последното, заклевам се.
Главният инспектор спокойно изтръска две таблетки върху дланта си, наля чаша вода и заобиколи бюрото. После протегна ръка към Бовоар. Жан Ги грабна хапчетата и ги захвърли на пода.
— Не тези, не тиленол. Имам нужда от другите.
Виждаше шишенцето в джоба на Гамаш.