Жан Ги Бовоар знаеше, че не бива. Знаеше, че ако прекрачи тази граница, няма връщане назад. Но в крайна сметка нямаше значение, че го знае. От значение бе само болката. И буболечките по кожата. И безпокойството. И нуждата.
Той рязко се надигна от стола, хвърли се към джоба на Гамаш и го повлече към каменната стена.
— Убих приора.
— Продължавай, синко — каза абатът.
Последва мълчание. Но не пълна тишина. Отец Филип чуваше хрипове — човекът от другата страна на изповедалнята с мъка поемаше въздух.
— Не исках. Нямах такова намерение.
Гласът започваше да звучи истерично, но абатът знаеше, че е безполезно.
— Бавно — посъветва го той. — Не бързай. Разкажи ми какво се случи.
Последва поредното кратко мълчание, докато монахът се вземе в ръце.
— Брат Матю искаше да поговорим за песента, която бе написал.
— Брат Матю ли я написа? — Абатът знаеше, че не бива да задава въпроси по време на изповед, но не успя да се овладее.
— Да.
— И думите, и музиката? — попита абатът и се зарече да не го прекъсва повече с въпроси. После безмълвно помоли Бог да му прости за лъжата.
Защото знаеше, че няма да е за последен път.
— Да. Всъщност написал музиката и добавил произволни думи на латински, които да пасват на ритъма. Искаше аз да напиша истинските думи.
— Искал е да напишеш молитва?
— Нещо такова. Не че мен ме бива толкова с латинския, просто всички го знаят по-добре от него. Мисля, че му трябваше съюзник. Искаше да направи грегорианските псалми още по-популярни и смяташе, че ако ги модернизираме мъничко, те ще стигнат до повече хора. Опитах се да го разубедя. Опитах се да му втълпя, че не е редно. Че това е богохулство.
Абатът седеше и мълчеше. Чакаше продължението. И най-после го дочака.
— Приорът ми даде новата песен преди около седмица. Каза ми, че ако му помогна, ще ме включи в новия запис. Като солист. Беше в еуфория, както и аз в началото. Докато не започнах да разбирам какво се опитваше да направи. То нямаше нищо общо с възхвалата на Бог, а се отнасяше единствено до собственото му его. Той очакваше аз да се съглася безропотно. И не повярва на ушите си, когато му отказах.
— Какво направи брат Матю тогава?
— Опита се да ме подкупи. После се ядоса. Каза, че направо ще ме изключи от хора.
Отец Филип се опита да си го представи. Да си единственият монах, който не участва в пеенето на псалмите. Да бъдеш изключен от тази възхвала. Да бъдеш изключен от братството. Изолиран. В пълно мълчание.
Това бе равносилно на смърт.
— Трябваше да го спра. Той щеше да разруши всичко. Песните, манастира. Мене. — Безплътният глас замълча, за да събере сили. А после заговори толкова тихо, че абатът трябваше да доближи ухото си до решетката, за да го чува. — Това беше богохулство. Вие го чухте, mon père. И сам разбирате, че трябваше да се вземат мерки.
Да, абатът го чу. Не можа да повярва на очите и ушите си, когато видя доминиканеца да върви по централната пътека в Светия храм. Отначало абатът изпадна в ужас, дори усети пристъп на ярост. Но после — да му прости Господ — целият му гняв се изпари и той се поддаде на съблазън.
Матю бе създал грегориански хорал със сложен ритъм. Музиката сломи и последните защитни укрепления на абата. Стени, за чието съществуване дори не подозираше. А невмите, нотите и прекрасният глас намериха път към сърцето на отец Филип.
И за няколко мига абатът позна абсолютното блаженство. Изпълни се с любов. Към Бога, към човека. Към себе си. Към всички и всичко.
Сега обаче чуваше единствено хлипането зад решетката.
Брат Люк най-сетне бе направил своя избор. Бе напуснал поста си в porterie, за да убие приора.
Гамаш усети как полита назад и се подготви за сблъсъка. Гърбът му удари каменната стена и той остана без въздух.
Но още по-голям бе шокът му в онази частица от секундата преди удара, когато осъзна кой го причинява.
Жадно пое въздух и почувства ръката на Жан Ги в джоба си. Опитваше се да докопа шишенцето.
Гамаш стисна ръката му и я изви. Бовоар извика и озверя още повече. Започна да удря Гамаш по лицето и гърдите. Отново го блъсна назад в отчаяния си, целенасочен стремеж да пребърка джоба му.
Нищо друго нямаше значение. Бовоар се мяташе и хвърляше и бе готов да мине и през бетон, само и само да се сдобие с шишенцето.
— Стига, Жан Ги, престани — викаше Гамаш, макар че нямаше полза и той го знаеше. Бовоар не беше на себе си. Гамаш вдигна лакътя си и притисна гърлото на Бовоар. И точно тогава забеляза нещо, от което едва не му спря сърцето.