Жан Ги Бовоар посегна към оръжието си.
— Всички онези невми — хлипаше брат Люк и подсмърчаше, а абатът си го представи как бърше нос с дългите си черни ръкави. — Не можех да повярвам. Мислех, че е шега, но приорът каза, че това е неговият шедьовър. Че творението му е родено след цял един живот, преминал в изучаване на песните. Гласовете щяха да пеят хорал. Заедно. Другите невми бяха за инструментите. Орган, цигулки, флейта. Работил върху това години наред, Père Abbè. А вие изобщо не сте забелязали.
Младежкият глас звучеше обвинително. Сякаш приорът бе съгрешил, а абатът не се бе справил със задълженията си.
Отец Филип погледна през решетката на изповедалнята, опитвайки се да надникне от другата страна. Да види младия мъж, когото наблюдаваше още от семинарията. Когото проследи от разстояние как порасна, как съзря и как прие духовен сан. И как гласът му започна дългото спускане от главата към сърцето.
Но спускането така и не завърши, макар приорът и абатът да не си бяха дали сметка. Прекрасният глас бе заседнал като буца в гърлото на младия човек.
След успеха на първия запис, но преди разрива в братството, Матю и абатът се бяха срещнали за един от редовните си разговори в градината. И Матю заяви, че моментът е настъпил. Хорът имаше нужда от младия мъж. Матю искаше да работи с него, да се погрижи за оформянето на този необикновен глас, преди да го е докопал някой не толкова талантлив капелмайстор.
Един от по-възрастните монаси тъкмо бе починал и абатът, макар и с неохота, се съгласи. Смущаваше го фактът, че брат Люк е съвсем млад, а манастирът се намираше твърде далеч от цивилизацията.
Но Матю успя да го убеди.
А сега, докато гледаше през решетката убиеца на Матю, абатът се запита дали приорът е искал да повлияе на гласа, или на самия монах.
Дали Матю е смятал, че останалите монаси може и да откажат да пеят толкова революционна творба? Но ако успееше да привлече в манастира младия самотен монах, щеше да накара него. И то не само да пее псалма, но и да напише думите.
Матю бе убедителен, а Люк — лековерен. Или поне така е смятал приорът.
— Какво стана? — попита абатът.
Последва пауза и още подсмърчане.
Абатът реши да не го притиска повече. Опита се да убеди себе си, че го ръководи необходимостта да прояви търпение. Но добре знаеше, че това не е търпение, а страх. Не искаше да чува какво се е случило после. Броеницата висеше от ръцете му, устните му мърдаха. И той чакаше.
Гамаш стисна ръката на Бовоар и се опита да избие пистолета. От гърлото на Жан Ги се разнесе отчаян вопъл. Младият инспектор се бореше с всички сили, риташе и се мяташе, но накрая Гамаш изви ръката му зад гърба и пистолетът изтрака на пода.
Двамата дишаха тежко. Гамаш притисна лицето на Жан Ги към грубата каменна стена. Бовоар се извиваше и се мъчеше да се отскубне, но Гамаш го държеше здраво.
— Пуснете ме — крещеше Бовоар на стената. — Тези хапчета са мои. Моя собственост.
Началникът продължи да притиска лицето му, мятането отслабна и накрая спря. И остана само един задъхан млад мъж. Напълно изцеден.
Гамаш взе кобура от колана на Бовоар, после бръкна в джоба му и извади полицейската му карта за самоличност. Сетне се наведе да вземе пистолета и обърна младия инспектор с лице към себе си.
Едната му буза бе ожулена до кръв.
— След малко си тръгваме, Жан Ги. Сядаме в онази лодка и тръгваме, но стигнем ли Монреал, веднага те водя в клиника за лечение на зависимости.
— Вървете по дяволите! Никога няма да се върна там. Да не би да си въобразявате, че като ме лишавате от хапчетата, вършите добро дело? Винаги мога да си набавя нови, дори без да напускам сградата на управлението.
— Ти няма да стъпиш в управлението. Отстранен си от работа. Нали не мислиш, че ще ти позволя да се разхождаш наоколо с хапчета и оръжие? Излизаш в отпуск по болест, а когато лекарят ти каже, че си добре, ще обсъдим връщането ти.
— Вървете по дяволите! — изсъска Бовоар и по брадичката му потече слюнка.
— Ако не отидеш доброволно, ще те арестувам за нападение над длъжностно лице и ще се споразумея със съдията да те изпрати в клиника за рехабилитация. Познаваш ме, ще го направя.
Бовоар задържа погледа на Гамаш. Да, познаваше го. Да, щеше да го направи.
Гамаш прибра значката и служебната карта на Бовоар в собствения си джоб. Жан Ги стоеше с отворена уста, слюнката му капеше на тънка струйка по пуловера. Олюляваше се, очите му бяха разширени и изцъклени.
— Не можете да ме отстраните.
Гамаш пое дълбоко въздух и отстъпи назад.
— Знам, че това не си ти, а проклетите хапчета. Те те убиват, Жан Ги. Но ще започнеш лечение и всичко ще бъде наред. Вярвай ми.
— Както ви вярвах във фабриката? Както ви вярваха останалите?
Макар и замаян, Бовоар разбра, че е успял да нанесе точен удар. Видя как началникът потръпна от думите му.
И това му достави удоволствие.
Бовоар проследи с поглед как главният инспектор бавно прибра пистолета му в кобура и го закопча за собствения си колан.
— Кой ти даде хапчетата?
— Казах ви. Намерих ги в килията си с бележка от лекаря.
— Не са от лекаря.
Но Бовоар бе прав за едно. Можеше да се снабди с оксиконтин когато си поискаше. В Квебек го продаваха под път и над път. Сейфът за съхранение на веществени доказателства в Sûretè преливаше от него. Някои от таблетките дори стигаха до съдебната зала.
Гамаш застина.
Вече знаеше кой е дал лекарството на Бовоар.